Аз участвувах в много бойни действия заедно с благородния ми господар, без да ни ранят нито веднъж. Макар да виждах коне, простреляни с куршуми, пронизани с щикове и разсечени с ужасни ятагани, макар да ги оставяхме мъртви на полето да умрат мъчително от раните си, нито веднъж не се побоях за себе си. Бодрият глас, с който господарят ми окуражаваше хората си, ме караше да се чувствувам безсмъртен. Така му се доверявах, че бях готов да се втурна дори и срещу дулото на оръдието. Видях посечени смели мъже, мнозина падаха смъртоносно ранени от седлата. Чувал съм викове и стенания на умиращи, препускал съм върху земя, хлъзгава от кръв, заобикалял съм ранени мъже и животни, за да не ги прегазя, до ужасния ден, в които изпитах страх. Този ден няма да забравя, докато съм жив.
Тук старият Капитан замълча, за да си поеме дъх. После продължи:
— Това стана една есенна сутрин. Както обикновено, проверката беше свършила час преди разсъмване и ние бяхме в пълна бойна готовност — независимо дали щяхме да се бием или не. Мъжете стояха край конете си в очакване на заповеди. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно ставаше, че сред командния състав цари вълнение. И още преди настъпването на деня, чухме оръдейните изстрели на неприятеля.
После долетя офицер на кон и заповяда на всички да се мятат на седлата. Миг и заповедта беше изпълнена. Конете чакаха докосването на юздата или натиска на шпорите. Всички бяхме възбудени и нетърпеливи, но въпреки това бяхте така добре обучени, че само дъвчехме мундщуците и от време на време неспокойно мятахме глави, инак не помръдвахме.
С моя мил господар бяхме начело на строя и докато всички стояха напрегнати и неподвижни, той хвана едно непокорно развито кичурче от гривата ми и го приглади. После ме потупа по шията и каза: „Днес ще имаме тежък ден, Беярд, момчето ми, но ще изпълним дълга си, както винаги“!
Тази сутрин той гали шията ми много повече от обикновено. Галеше ме бавно и непрестанно, някак замислен. Обичах допира на ръката му, затова гордо и щастливо изпъчих гърди, но стоях неподвижно, защото го познавах и разбирах кога иска да кротувам и кога да лудувам.
Не мога да разкажа всичко, което се случи през този ден, но ще ти опиша последната атака. Битката се състоя в една долина точно пред оръдията на противника. Междувременно бях свикнал с грохота на тежките оръдия, пукота на пушките и пищенето на куршумите, но никога дотогава не бях излизал срещу такъв силен огън. Отляво, отдясно и отпред стреляха, а отгоре ни се изсипваха снаряди. Много смели мъже бяха убити, много коне паднаха, събаряйки ездачите си от седлата. Други пък, останали без ездачи, излизаха обезумели от строя и ужасени, че са сами, без направляваща ръка, се връщаха и притискаха до старите си другари, за да атакуват заедно с тях.
Колкото и да бе страховито, никой не спря, никой не се отказа. Всеки изминал миг редиците ни оредяваха, но паднеше ли някой, ние се приближавахме един към друг, за да сгъстим строя. И вместо да се разколебаем или забавим ход, колкото повече наближавахме оръдията, толкова по-вихрено галопирахме, обвити с бял дим, през който проблясваха огнени езици…
Моят господар, моят скъп господар, окуражаваше другарите си, вдигнал високо дясна ръка. Но един снаряд профуча край главата ми и го удари. Усетих как се олюля, макар да не извика. Опитах се да намаля ход, но сабята падна от десницата му, лявата ръка отпусна поводите и като политна назад от седлото, той падна на земята. Останалите ездачи летяха покрай нас, повлякоха ме във вихъра си и аз се отдалечих от мястото, където бе паднал господарят ми.
Исках да бъда край него и да не го оставям под галопиращите конски копита, но всичките ми опити бяха напразни. Без господар и приятел, аз се почувствувах сам в тази огромна касапница. Страхът ме завладя и аз се разтреперих така, както никога не бях треперил. И подобно на другите коне се опитах да вляза в строя, за да галопирам с тях. Сабите на войниците обаче ме отблъскваха. В този миг един боец, чийто кон бе убит, ме хвана за юздата и се метна отгоре ми. И с този нов господар аз отново се впуснах напред. Нашата неустрашима рота обаче беше жестоко пометена и онези, които останаха живи след страховития бой за оръдията, се върнаха обратно. Някои от конете бяха толкова тежко ранени, че почти не можеха да се помръднат от загуба на кръв, други благородни същества опитваха да се влачат на три крака, а трети, с усилие се изправиха на предните си крака, тъй като задните им бяха простреляни. Стенанията им бяха сърцераздирателни, а умолителните погледи в очите им, обърнати към онези, които ги подминаваха и оставяха на произвола на съдбата, няма да забравя никога. След битката донесоха ранените войници, а мъртвите погребаха.