— А какво стана с ранените коне? — попитах. — Да умрат ли ги оставиха?
— Не. Ветеринарните лекари обикаляха бойното поле с пистолетите си и ги застрелваха. Някои, които бяха по-леко ранени, прибираха и лекуваха, но по-голяма част от тези благородни, усърдни създания, излезли на бой тази сутрин, никога не се завърнаха! На четири коня се завърна един.
Повече не видях любимия си господар. Предполагам, че когато е паднал от седлото, е бил вече мъртъв. Никога не съм обичал друг господар така, както обичах него. Участвувах в още много битки, но бях ранен само веднъж, и то леко. И тъй, когато войната свърши, аз се върнах в Англия така силен и здрав, както я бях напуснал.
— Чувал съм хората да говорят, че войната била много хубаво нещо — промълвих.
— Ах! — въздъхна той. — Това значи, че никога не са я виждали. Вярно, много е хубаво, но когато няма неприятел, когато всичко е само тренировка, парад или учебен бой. Да, тогава наистина е много хубаво. Но когато хиляди добри и смели мъже и животни са убити или осакатени завинаги, нещата изглеждат доста по-различно.
— Знаеш ли за какво се биха?
— Не — отвърна Капитана. — Това надхвърля възможностите на един кон. Но неприятелите ни сигурно са били лоши, щом е трябвало да изминем толкова път по море за да се бием с тях.
Глава тридесет и пета
Джери Баркър
За пръв път срещах такъв добър човек като новия ми господар. Той беше мил, приветлив и държеше на справедливостта точно толкова, колкото и Джон Манли. По нрав пък бе тъй сговорчив и весел, че малцина успяват да се скарат с него. Обичаше да си измисля песнички и сам да си ги пее. Едно от любимите му стихчета бе следното:
Семейството му наистина живееше задружно. Хари разбираше от работата в конюшнята далеч по-добре, отколкото се полагаше за възрастта му, и винаги се стремеше да направи всичко, което бе по силите му. Поли и Доли пък идваха сутрин да помагат за кабриолета изчеткваха и изтупваха възглавниците, измиваха стъклата. В това време Джери ни издокарваше в двора, а Хари се грижеше за амуницията. Всички непрекъснато се смееха и закачаха, което повишаваше и нашето настроение. Затова с Капитан бяхме много по-работоспособни, отколкото ако слушахме кавги и грубости. Ставаха рано сутрин, защото Джери казваше:
Той не можеше да понася неразумното размотаване и пилеене на време. И нищо не го дразнеше така, както хората, които винаги закъсняваха и искаха коня да бърза за сметка на ленивостта им.
Един ден от кръчмата близо до пиацата излязоха двама разпуснати младежи и извикаха на Джери.
— Хей, кочияша! Слушай внимателно! Доста сме закъснели. Пусни малко повечко пара и ни закарай до гара „Виктория“ за влака в един часа. Ще получиш един шилинг отгоре!
— Ще ви закарам с нормална скорост, господа. Шилингите не могат да платят такова бързане.
Хари беше спрял кабриолета си до нашия. Той бързо отвори вратата и рече:
— Аз съм вашият човек, господа. Качете се на моя кабриолет и конят ми ще ви закара навреме. — А докато затваряше вратата намигна към Джери и додаде: — Ще наруши принципите си, ако се позабърза малко. — После шибна измъчения кон и се понесе по улицата.
Джери ме потупа по шията.
— Не, Джак, тая работа не се плаща с един шилинг, нали момчето ми?
Въпреки че Джери решително отказваше да кара бързо, за да угоди на неразумните клиенти, той винаги поддържаше бодър, равномерен ход и казваше, че няма нищо против „да пусне малко пара“, стига да знае, че си заслужава.
Добре си спомням как една сутрин чакахме клиенти на пиацата и покрай нас мина млад човек, понесъл тежък куфар. Подхлъзна се на парче портокалова кора, захвърлено върху тротоара и тежко падна. Джери пръв изтича и му помогна да стане. Младият човек изглеждаше силно зашеметен и когато го отведоха да поседне в близкия магазин, от начина, по който се движеше, личеше, че много го боли. Джери, разбира се, се върна на пиацата, но след десетина минути един от продавачите го извика и ние спряхме до тротоара.