— Можете ли да ме закарате до Югоизточната гара? — попита младежът. — Боя се, че заради това проклето падане изгубих много време, но в никакъв случай не бива да изпускам влака в дванайсет. Ще ви бъда много благодарен, ако успеете да ме закарате навреме и с удоволствие ще ви платя повече.
— Ще направя всичко, каквото мога с готовност — отговори Джери, — стига да смятате, че сте достатъчно добре, сър.
Младежът изглеждаше зле и беше ужасно пребледнял.
— Трябва да стигна на всяка цена — развълнувано каза той. — Моля ви, отворете вратата и да не губим повече време.
В следващия миг Джери беше на капрата, бодро ми подсвиркваше и подръпваше поводите, а на мен ми бе съвсем ясно какво трябва да правя.
— Хайде, Джак, моето момче, покажи какво можем, когато знаем, че има смисъл!
Денем улиците са задръстени от превозни средства и движението из града е много трудно, но ние направихме каквото можахме. А когато добрият кочияш и добрият кон, които се разбират помежду си, мислят едно и също, те могат да направят чудеса. Устата ми бе много чувствителна — можех да бъда управляван и с най-лекото докосване на юздата, а това бе безценно качество за лондонските улици, гъмжащи от файтони, кабриолети, дилижанси, каруци, талиги и големи фургони, които кретаха със скоростта на пешеходец. Някои вървяха наляво, други надясно, някои се движеха бавно, други искаха да ги задминат; автобусите спираха на всеки няколко минути, за да качват пътници, с което принуждаваха коня зад тях да спре или да ги задмине и да застане отпред. Тъкмо се опиташ да задминеш и се втурваш в тясната пролука, и отново се връщаш зад дилижанса. Току ти се стори, че се е отворила възможност за изпреварване и най-сетне успяваш да се провреш, а разстоянието между колелата е толкова малко — само няколко сантиметра и ще се остържат едно о друго. Както и да е, известно време се носиш напред, но скоро се озоваваш в дълга редица от каруци и файтони, които едва се влачат. Или пък попадаш в обичайните задръствания и трябва да чакаш дълго, докато колата пред теб завие в пресечката или се намеси полицай. Трябва да си готов да използуваш всяка възможност — открие ли се свободно пространство, втурваш се напред, като мълниеносно преценяваш имаш ли място и време, за да не се заклещят и счупят колелата, гледаш и внимаваш за теглича на съседното возило да не се забие в гърдите или рамото ти. За всичко трябва да си нащрек. Искаш ли да се придвижваш бързо из Лондон през деня, трябва да имаш голям опит.
Ние с Джери бяхме свикнали с тези маневри — само да решехме, никой не можеше по-добре от нас да се промъква из улиците. Аз бях бърз и смел и напълно се доверявах на кочияша си. Джери беше бърз, но в същото време — търпелив и можеше да ми се довери, да разчита на мен, а това също беше от изключително значение. Той много рядко използуваше камшика. Само по гласа му и цъкането с език познавах дали иска да ускоря ход; а с юздата ми подсказваше в коя посока да тръгна, така че до камшик не се стигаше. Но да се върна към историята с младия мъж.
Улиците бяха много претъпкани в този ден, но ние се придвижвахме сравнително бързо, докато стигнахме в началото на улица „Чипсайд“, където за две-три минути се получи задръстване. Младежът подаде глава и разтревожено каза: „Май по-добре да сляза и да вървя пеша. И да тръгнем веднага, пак няма да стигна навреме.“
— Ще направя всичко възможно, сър — отвърна Джери. — Мисля, че ще успеем. Това задръстване не може да продължава още дълго, а багажът ви е твърде тежък, за да го носите, сър.
Точно тогава каруцата пред нас се раздвижи и този път имахме късмет. Насам-натам, оттук-оттам, аз правех всичко, на което е способен един кон. За щастие бързо преминахме и през Лондонския мост, защото цялата върволица от файтони и кабриолети очевидно гонеше същия влак. Във всеки случай долетяхме пред гарата с още много като нас, точно когато големият часовник показваше дванайсет без осем минути.
— Слава богу, пристигнахме навреме! — каза младежът. — Благодаря, приятелю, на теб и на чудесния ти кон! Спестихте ми повече, отколкото може да се купи с пари. Вземи тази половин крона от мене.
— Не, сър, не, благодаря ви. Радвам се, че успяхме, но не се бавете повече. Звънецът се чува. Хей, носач! Вземи багажа на този господин — за дувърския влак в дванайсет часа! — И без да чака повече, Джери изви обратно, направи място на другите кабриолети, които пристигат в последната минута и спря край тротоара, докато премине суетнята.