Семейството на Дайна живееше в малка ферма, до която се стигаше по зелена алея, а в близост имаше хубава ливада с няколко чудесни сенчести дървета. На ливадата пасяха две крави. Млад човек покани Джери да вкара двуколката на ливадата и му предложи да ме завърже в обора. Извини се, че не може да ни предостави по-добри конюшни.
— Ако кравите ви нямат нищо против — отвърна Джери, — конят ми ще бъде най-доволен да прекара час-два на вашата хубава ливада. Кротък е, а удоволствието, което ще изпита, с нищо не може да се сравни.
— Разбира се, — съгласи се младият човек. — За добрината, която сторихте на сестра ми, с радост ще ви предложим всичко, каквото имаме. След около час ще обядваме и се надявам, че ще дойдете, макар покрай болестта на мама в къщата да няма много настроение.
Джери сърдечно му благодари, като добави, че си носи обяд и че нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от една разходка из ливадата.
Когато ме разпрегнаха, не знаех какво да направя по-напред. Да паса ли, по гръб ли да се търкалям, да легна да си почина или да препусна из ливадата ей така, само за да усетя вкуса на свободата. Затова направих всичко поред. Джери изглеждаше не по-малко щастлив от мен. Той поседя под сенчестото дърво край синора и послуша птичките. После си попя и почете от малката библия, нали винаги я носеше и толкова много обичаше. По-късно се разходи покрай поточето, набра цветя и глог и завърза букета с бръшлян. Сетне ме нахрани добре с овеса, който беше донесъл, но времето направо летеше — нали не бях излизал сред природата, откак оставих клетата Рижка в Ърлсхол.
Не бързахме на връщане и първите думи на Джери, още щом влязохме в двора, бяха:
— Знаеш ли, Поли, в крайна сметка аз така и не изгубих неделята си. Птичките пееха така чудно в листака. Джак пък полудува, като младо жребче.
А когато подаде букета на Доли, тя заподскача от радост.
Глава тридесет и осма
Доли и един истински джентълмен
Зимата подрани с много влага и студ. Седмици наред всеки ден валеше сняг, лапавица или дъжд, които отстъпваха мястото си единствено на острите, пронизващи ветрове и хапещия мраз. На конете никак не им беше лесно. Когато студът е сух, няколко дебели топли чула са достатъчни, за да не настинем, но завали ли, те бързо подгизват и стават ненужни. Някои кочияши имаха чудесни непромокаеми чулове, които бяха истинска мечта, но други бяха толкова бедни, че не можеха да предпазят нито себе си, нито конете и много страдаха през зимата. Ние, конете, поне работим половин ден, след което се прибираме в сухите си конюшни и почиваме, а те трябва да седят на каприте по цял ден и понякога да чакат компаниите до един-два часа през нощта. За нас, конете, е най-тежко, когато улиците са хлъзгави от сняг или поледица. Една миля такъв път с товар зад гърба и несигурна опора ни изтощава много повече от 4–5 мили, изминати по суха настилка. Всеки нерв и мускул от тялото ни е напрегнат, за да запазим равновесие, да не говорим за страха от падане — той е най-съсипващ. Когато пътищата станат наистина много опасни, нащърбват подковите ни и докато свикнем, доста се изнервяме.
При особено лошо време повечето кочияши се подслоняваха в близката кръчма и само един следеше за клиенти. По този начин често губеха клиентите си, а и, както казваше Джери, в кръчмата харчеха ли харчеха. Той самият никога не влизаше в „Изгряващото слънце“. Понякога сядаше в отсрещното кафене или пък си купуваше кафе и банички от стареца, който ги разнасяше на пиацата. Според него от уискито и бирата ти става по-студено — иска ли да му е топло, на кочияша му трябват сухи дрехи, хубава храна, бодро настроение и добра съпруга в къщи. Ако нямаше да се прибира, Поли винаги му приготвяше нещо за хапване, а понякога виждахме и малката Доли да наднича зад ъгъла — проверяваше дали татко е на пиацата. Щом го зърнеше, тя с пълна скорост хукваше обратно и скоро се връщаше с канче или кошничка: гореща супа или пудинг, приготвени от Поли. Просто да се чудиш как такова дребосъче успяваше безпрепятствено да пресече улицата, често задръстена от коне и файтони. Доли беше смело момиченце и за нея беше въпрос на чест да донесе обяда на татко. Доли беше всеобща любимка и нямаше човек, който не би я превел през улицата, ако Джери беше зает.
Един студен зимен ден Доли донесе на баща си канче с топла супа и стоя до него, докато той се нахрани. Джери едва бе започнал обяда си, когато се появи един забързан господин. Той вдигна чадъра си и моят господар докосна шапка в отговор, после подаде канчето на Доли и вече сваляше чула ми, когато господинът го спря: „Не, не, довършете супата си, приятелю. Нямам много време, но мога да почакам, докато свършите и помогнете на дъщеричката си да пресече улицата.“ Сетне седна в кабриолета. Джери сърдечно му благодари и се върна при Доли.