С Джери почти не бяхме яли, когато по улицата се зададе бедна млада жена, понесла голямо дете на ръце. Тя се озърташе и изглеждаше съвсем объркана. Приближи се до Джери и го попита къде е болницата „Сейнт Томас“ и дали е далеч. Тази сутрин пристигнала от провинцията с каруца. Не знаела за изборите и не познавала града. Трябвало да заведе момченцето си в болницата. Детето проплакваше с немощен, жален гласец.
— Бедничкият ми! — въздъхна тя. — Така го боли. Четиригодишен е, ала почти не може да ходи. Но лекарят каза, че ако успея да го доведа в болницата, има вероятност да се оправи. Моля ви, сър, кажете ми далече ли е и къде се намира?
— Но, госпожо — отвърна Джери, — вие не можете да стигнете дотам през тези тълпи! Разстоянието е три мили, а това дете е тежко.
— Да, тежичък е, да е жив и здрав, но аз, слава богу, съм силна и ако знам пътя, сигурна съм, че все някак ще се добера дотам. Моля ви, кажете ми откъде да мина.
— Няма да се справите — рече Джери. — Могат да ви блъснат и прегазят с детето. Качвайте се, аз ще ви закарам до болницата. Не виждате ли, че всеки миг може да завали.
— Не, сър, не, не мога да направя това, благодаря. Имам пари само колкото да се върна. Моля ви покажете ми пътя.
— Слушайте, госпожо, аз също имам жена и любими деца и знам какво значи да си родител. Качвайте се на кабриолета, ще ви закарам без пари. Бих се срамувал от себе си, ако оставя една жена с болно дете да поеме такъв риск.
— Бог да ви благослови! — извика жената и се разрида.
— Хайде, хайде, успокойте се, мила. Ей сегичка ще ви закарам. Чакайте да ви настаня.
Докато Джери слизаше да отвори вратата, дотичаха двама мъже със знаменца по шапките и петлиците. „Кабриолет! Кабриолет!“ — викаха те.
— Зает е — отговори Джери, но единият бутна жената и скочи вътре. Другият веднага го последва. Джери ги изгледа сурово като полицай.
— Кабриолетът е зает, господа. От тази дама.
— Дама! — извика единият. — Как не! Тя може да почака, а нашата работа е по-важна. Освен това ние бяхме първи и правото е на наша страна. Няма да мръднем.
Докато Джери затваряше вратата след тях, върху лицето му се появи хитра усмивка.
— Добре, господа, стойте вътре колкото ви харесва. Аз мога да почакам, докато си починете. — И като им обърна гръб, той се приближи до младата жена, която стоеше край мен. — Ей сега ще си тръгнат. Не се притеснявай, мила.
И те наистина скоро си тръгнаха. След като разбраха номера на Джери, господата излязоха от кабриолета и го наругаха, заплашиха го, че ще му вземат данните и ще го извикат на съд. Макар и с малко закъснение, ние се отправихме към болницата, като се стараехме да се придържаме към страничните улички. Джери позвъни на вратата и помогна на младата жена да слезе.
— Хиляди благодарности — каза тя. — Никога не бих стигнала сама до тук.
— Не съм сторил кой знае какво и се надявам, че детенцето скоро ще се оправи. — Той я изчака да влезе и тихичко си каза:
„Сторих го за истински сиромах“. А после ме потупа по шията, както правеше винаги, когато беше доволен.
Дъждът валеше силно и тъкмо си тръгнахме, когато вратата на болницата се отвори отново и портиерът извика: „Кабриолет!“ Спряхме и по стълбите слезе една дама. Джери като че ли я позна веднага. Тя вдигна воалетката си и извика:
— Баркър! Джеремая Баркър! Това ти ли си? Толкова се радвам, че те виждам. Точно от приятел като теб имам нужда, защото днес е почти невъзможно да се намери кабриолет в тази част на Лондон.
— Ще се гордея, ако мога да ви услужа, госпожо, и съм щастлив, че се случих тук. Докъде да ви закарам, госпожо?
— До гара „Падингтън“ и ако стигнем по-рано, както се надявам, ще ми разкажеш всичко за Поли и децата.
Пристигнахме навреме и тъй като бяхме на сушина, дамата си поприказва с Джери. Разбрах, че навремето била господарка на Поли и след като подробно разпита за нея и децата, тя рече:
— Как намираш работата си през зимата? Знам, че Поли доста се притесняваше за теб миналата година.
— Да, госпожо, така беше. Имах лоша кашлица, която не ме остави чак докато се стопли. Освен това, задържат ли ме клиентите до по-късно, тя много се тревожи. Нали разбирате, работата ми по всяко време и във всички сезони е истинско изпитание за здравето. Но пък се справям доста добре и ще се чувствувам много нещастен, ако нямам коне, за които да се грижа. Така съм научен и се боя, че няма да се справя с никоя друга работа.