В новогодишната нощ закарахме двама господа до един от площадите на Уест Енд. Оставихме ги на адреса в девет часа, а в единайсет трябваше да се върнем, за да ги вземем.
— Но тъй като празненството е с програма, може да ви се наложи да почакате няколко минути — рече единият. — Не закъснявайте.
Когато часовникът удари единайсет, ние вече бяхме пред вратата — Джери винаги бе точен. Часовникът отброяваше и четвъртинките от часа — една, две, три, после удари дванайсет, но вратата така и не се отваряше.
Вятърът беше много променлив. През деня беше носил дъжд на талази, а сега отвсякъде завихряше остра ледена суграшица. Беше много студено, наблизо нямаше и подслон. Джери слезе от капрата и придърпа покривалото над врата ми. Поразходи се нагоре-надолу, тропайки с крака. Започна да пляска и с ръце, но от това се разкашля още по-силно. След това отвори вратата и седна вътре с крака на тротоара. Така поне беше на завет. Часовникът продължаваше да отмерва четвъртинките от часа, но никой не излизаше. В дванайсет и половина той позвъни на вратата и попита прислужника дали тази нощ ще има нужда от него.
— О, да! Разбира се, че ще сте необходим — отвърна човекът. Не бива да си тръгвате, защото празненството скоро ще свърши.
Джери отново седна, а гласът му бе така прегракнал, че едва го чувах.
В един и четвърт вратата се отвори и господата излязоха. Качиха се, без да кажат нито дума, освен адреса, на който трябваше да ги закараме. Дотам имаше почти километър. Краката ми бяха станали безчувствени от студа и през цялото време си мислех, че ще се спъна. Мъжете слязоха и изобщо не се извиниха, че са ни карали да ги чакаме толкова дълго. Напротив, ядосаха се, че Джери им взел много скъпо. А той никога не взимаше повече, но не взимаше и по-малко. Пък и това бяха трудно спечелени пари.
Най-после се прибрахме в къщи. Той едва говореше, а кашлицата му беше ужасна. Поли нищо не го попита. Само отвори вратата с фенер в ръка.
— Искаш ли нещо? — попита тя.
— Да. Донеси на Джак нещо топло, а после ми свари малко каша — прошепна дрезгаво Джери.
Той едва си поемаше дъх, но ме разтри както винаги и дори се качи в плевнята, за да свали слама и да ми постели. Поли ми донесе топла храна, от която се почувствувах по-добре, после излязоха и заключиха вратата.
На другия ден до късно сутринта никой не дойде в конюшнята. Чак към обяд се появи Хари. Той ни поизми, нахрани ни и помете, а после отново постла слама, сякаш беше неделя. Мълчеше и нито си подсвиркваше, нито пееше. На обяд се появи отново и ни даде да ядем и пием. Този път и Доли дойде с него. Тя плачеше и от онова, което казваше, се досетих, че Джери е тежко болен. Докторът смятал, че случаят е много сериозен. Така минаха два дни, през които цареше голяма тревога. Виждахме само Хари и от време на време Доли. Според мен тя идваше, за да не бъде самичка, тъй като Поли бе непрекъснато до Джери, комуто бе нужно пълно спокойствие.
На третия ден, докато Хари беше в конюшнята, на вратата се почука и влезе шефът Грант.
— Няма да влизам в къщата, момчето ми — каза той, — но искам да разбера как е баща ти.
— Много е зле — отвърна Хари. — От зле по-зле. Лекарят казва, че е някаква болест, „бронхит“, и смята, че през тази нощ ще проличи дали ще оздравее.
— Лошо, много лошо! — поклати глава шефът. — Познавам двама, които умряха от същото през миналата седмица. Докато разберем, и ги отнесе. Но има ли живот, човек все се надява, затова не бива да губиш кураж.
— Да — бързо отвърна Хари. — Лекарят каза, че татко имал повече шансове от другите, защото не пие. Вчера например треската му беше толкова силна, че ако пиел, щяла да го изгори като хартийка. Все ми се струва, че и той смята, че татко ще се оправи. Мислите ли, че ще се оправи, а, мистър Грант?
Шефът изглеждаше объркан.
— Ако има някакво правило добрите хора да побеждават болестите, аз съм сигурен, че ще се оправи, момчето ми. Той е най-добрият човек, когото познавам. Утре рано ще намина.
Рано на другата сутрин той отново дойде.
— Е? — попита.
— Татко е по-добре — отвърна Хари. — Мама се надява, че ще оздравее.
— Слава богу! — въздъхна шефът. — Сега трябва да бъде на топло и за нищо да не се тревожи, а това ме навежда на мисълта за конете. Джак ще има полза от една-две седмици почивка в топлата конюшня, а ти можеш да го разхождаш из улицата, колкото да се поразтъпче. Този младият обаче, ако не работи, съвсем ще пощръклее и няма да можеш да се справяш с него. А когато най-после излезе, ще направи някоя беля.