— О, разбира се, че ще се справи, сър. Качвай сандъците, носач, той може и повече!
Кочияшът им помогна да качат един толкова тежък сандък, че почувствувах как пружините се слегнаха.
— Татко, татко, моля те, вземи още един кабриолет — замоли девойчето. — Сигурна съм, че не сме прави, сигурна съм, че извършваме жестокост.
— Глупости, Грейс, влизай вътре веднага и престани да опяваш. Само това остава на цялата ми заетост да проверявам всеки файтонджийски кон. Човекът си познава работата. Хайде, качвай се и си затваряй устата!
Крехката ми приятелка трябваше да се подчини. А носачът влачеше сандък след сандък и ги трупаше отгоре и на седалката до кочияша. Най-после всичко беше готово и с обичайното дърпане на поводите и изплющяване на камшика, ние потеглихме.
Товарът беше много тежък, а аз от сутринта не бях ял, нито почивал. И все пак напрягах всички сили, както правех винаги, въпреки жестоката несправедливост.
Придвижвах се сравнително добре, докато стигнахме до хълма Лъдгейт, където тежкият товар и собственото ми изтощение ми дойдоха твърде много. Опитвах се да не спирам, непрестанно подтикван от юздата и плясъка на камшика, когато изведнъж — и аз не знам как — краката ми се подкосиха и тежко паднах на една страна. Неочакваният удар сякаш изкара целия въздух от тялото ми. Лежах съвсем неподвижен. Нямах сили да помръдна и си мислех, че всеки миг ще умра. Чувах, че наоколо се суетят, че някакви хора викат ядосано, че свалят багажа, но всичко беше като сън. Стори ми се, че отново чух нежния, жалостив гласец, който казваше: „О, нещастното животно! Ние сме виновни за всичко!“. Някой освободи юздата и каишите на хамута, които силно ме стягаха. Друг каза: „Умрял е, няма да се изправи.“ После чух как един полицай се разпорежда, но аз дори не отворих очи. Само от време на време на пресекулки си поемах дъх. Заляха главата ми със студена вода, сипаха в устата ми лекарство и ме покриха. Нямам представа колко дълго съм лежал, но почувствувах, че животът ми се възвръща, а някакъв мъж с благ глас ме потупваше и ме увещаваше да се изправя. Дадоха ми лекарство и след един-два безуспешни опита, най-после разтреперан се изправих на крака и бавно ме отведоха в близката конюшня.
Въведоха ме в едно отделение, постлано с мека слама и ми донесоха топла каша, която с благодарност изядох.
Вечерта се бях възстановил дотолкова, че ме върнаха в конюшнята на Кожодера, където също се погрижиха за мен. На сутринта Кожодера доведе ветеринарния лекар. Той ме прегледа много внимателно и каза:
— Причината за състоянието му е по-скоро преумора от непосилната работа, отколкото заболяване, и ако го оставите да си почине шест месеца, той отново ще може да работи. Сега обаче не му е останала и капка силица.
— Тогава да върви по дяволите — рече Кожодера. — Нямам излишни ливади, на които да лекувам болни коне. Пък и я се оправи, я не. Тази работа хич не ми изнася. Моят принцип е да изцедя от тях каквото мога, а после да ги продам където е възможно.
— Ако имаше заболяване на дробовете, най-добре щеше да е да го убиете веднага, но той е здрав. След десетина дни ще има разпродажба на коне. Ако го поохраните и си отпочине, може да се съвземе и да получите от него повече, отколкото само за една кожа.
След този съвет Кожодера доста неохотно нареди да ме хранят и да се грижат за мен. Но за мой късмет конярят изпълни нарежданията с много по-голямо желание, отколкото бе вложил господарят в тях. Десет дни пълна почивка и много овес, сено и ярма с варено ленено семе подобриха състоянието ми повече, отколкото каквито и да било други средства. Тази ярма с ленено семе беше възхитителна и аз започнах да си мисля, че в крайна сметка, може би наистина е по-добре да си жив, отколкото мъртъв. На дванайсетия ден ме заведоха на няколко мили извън Лондон, където се провеждаше разпродажбата. Чувствувах, че всяка промяна на сегашното ми положение ще бъде за добро, затова вдигнах високо глава и се надявах да имам късмет.
Глава четиридесет и осма
Фермерът благодетел и внукът му Уили
На разпродажбата естествено ме бяха сложили до старите и изтощени коне — кой куц, кой болен, кой съвсем грохнал. Имаше и такива, за които щеше да е далеч по-милостиво, ако ги застрелят. Да не говорим, че много от продавачите и купувачите не изглеждаха по-добре от клетите създания, за които се пазаряха. Имаше бедни старци, които за няколко лири искат да си купят пони или кон, та да влачат с него каручка въглища или дръвца. Бедняци се опитваха да продадат грохнали създания за по една-две лири, та да не е пълна загубата им, ако ги убият. Някои изглеждаха така, сякаш от мизерията и непосилния живот бяха загрубели не само телата, но и душите им. Имаше обаче и други, на които с готовност бих отдал и последните си сили, за да служа — бедни и дрипави, но кротки и добри, с гласове, на които винаги бих се доверил. Един такъв старец с несигурна походка много ме хареса, аз също го харесах, но се оказа, че не съм достатъчно силен. Беше мъчително изживяване!