— Тук му е слабото място, Уили — казваше фермерът, — но вече е по-добре и ми се струва, че напролет ще можем да се похвалим с добри резултати.
Пълната почивка, отличната храна, меката трева и спокойните разходки скоро започнаха да се отразяват на духа и физическото ми състояние. От майка си бях наследил здраво тяло, а и като млад никога не бях пресилван, затова имах предимство пред много други коне, преуморени още преди разцвета на силите си. През зимата краката ми се оправиха и аз отново се почувствувах млад. Пролетта дойде и един мартенски ден моят благодетел реши да опита как ще карам файтон. Бях много доволен и заедно с него и Уили изминахме няколко мили. Краката ми вече не бяха схванати и се справих с лекота.
— Той се подмладява, Уили! Сега трябва да му дадем малко лека работа и до лятото ще се възстанови изцяло като Калинка. Има чувствителна уста и прекрасен ход. За по-добро не може и да се мечтае.
— О, дядо, толкова съм щастлив, че го купи!
— И аз, момчето ми, но той трябва да е по-благодарен на теб, отколкото на мен. Остава да му намерим някое спокойно, добро място, където ще го ценят.
Глава четиридесет и девета
Последният ми дом
Един ден през лятото конярят ме излъска, издокара и изчетка с такова изключително старание, че веднага си помислих — задава се пак промяна. Той подстрига власестите ми глезени и крака, лъсна копитата ми и раздели на среден път кичура на челото ми. Амуницията също беше излъскана до блясък. А когато се качи във файтона с дядо си, Уили изглеждаше и развълнуван, и радостен.
— Ако дамите го харесат — каза старият фермер, — ще имат полза и те и той. Защо да не опитаме?
Спряхме на една-две мили от селото до красива ниска къща, пред която имаше поляна и градинка, засадена с храсти. Алеята водеше до входната врата. Уили позвъни и попита дали мис Блумфийлд или мис Елън са в къщи. Да, там бяха. Докато Уили чакаше с мен, моят благодетел влезе вътре. Върна се след десетина минути, следван от три дами. Едната беше висока и бледа, загърната с бял шал и се облягаше върху друга, по-млада от нея, с тъмни очи и весело лице. Третата, много представителна на вид жена, беше мис Блумфийлд. Те ме наобиколиха и започнаха да ме оглеждат и да задават въпроси. По-младата — мис Елън — много ме хареса. Сигурна била, че ще си допаднем — толкова добро лице съм имал. Високата бледа дама заяви, че никога няма да е спокойна, ако я вози кон, който е падал — ужасно се страхувала, че може да падне отново и тя никога няма да преживее уплахата.
— Уважаеми дами — каза моят благодетел, — много първокласни коне са си чупили коленете само заради немарливостта на своите ездачи и без да имат някаква вина. Доколкото познавам този кон, сигурен съм, че с него е станало точно така. Но аз, разбира се, не искам да ви влияя. Ако желаете, можете да проверите на какво е способен и тогава нека вашият кочияш ви каже какво мисли за него.
— Винаги когато е ставало въпрос за коне, вашите съвети са били безценни — каза представителната дама, — така че препоръката ви означава много за мен и ако сестра ми Лавиния няма нищо против, с благодарност ще приемем предложението и ще пробваме коня.
Уговориха се да ме изпратят на следващия ден.
Сутринта дойде един хубав млад мъж. Отначало изглеждаше доволен, но после разгледа коленете ми и каза разочаровано:
— Не допусках, сър, че ще препоръчате на господарките ми такъв окаян кон.
— Красотата идва от поведението — отвърна благодетелят ми. — Вземете го само, за да го изпробвате. Сигурен съм, че ще се отнасяте почтено с него, млади човече, а ако не се окаже достатъчно безопасен, върнете го обратно.
Заведоха ме в новия дом, настаниха ме в удобна конюшня, нахраниха ме и ме оставиха на спокойствие. На другия ден, докато миеше лицето ми, младежът каза:
— Този кон има същата звезда като Черния красавец. И на височина е колкото него. Интересно къде ли е той сега?
След малко стигна до мястото на шията, където ми бяха пускали кръв и имах малка бучица. Той направо се стресна и започна да ме разглежда много внимателно като си говореше на глас:
— Бяла звезда на челото, единият крак бял от външната страна, бучицата на същото място, — после погледна гърба ми и добави: — и да пукна, ако това снопче бели косми не е „петачето на Красавеца“, както го наричаше Джон! Та това трябва да е Черния красавец! Ей, Красавецо! Красавецо! Познаваш ли ме? Малкият Джо Грийн, който едва не те погуби! — И той започна да ме милва като безкрайно щастлив човек.