Тъй разправяха старите, тъй разправяха и младите хора. Белия мустанг изглеждаше не само неуязвим, но сякаш беше и безсмъртен, докато най-сетне изчезна с последното стадо диви коне, забелязано в саваната. Неумолимата «цивилизация» изтреби бизоните и мустангите, но и до ден днешен тук-там се появява някой стар уестман, който да твърди, че неуловимият бял кон не е измислица, защото самият той също го бил виждал.
Да, той не беше измислица, и все пак бе продукт на силата на човешкото въображение. Никога не е съществувал и все пак го е имало. Онези, които са го виждали, не са се излъгали и все пак са се заблудили, защото Белия мустанг е бил не само един кон, а много коне.
Всяко стадо диви мустанги имало един водач, който винаги бил жребец, и то най-силният и най-умният от всички, понеже е трябвало да си извоюва мястото със сила и хитрост, а после и да го задържи. След победата си над всички свои съперници на него се е подчинявало цялото стадо чак до най-младото жребче. Ако и при нас в Европа се твърди, че белите коне са най-издръжливи, същото се отнася за прерията в още по-голяма степен. Към това се прибавя и обстоятелството, че ловците са щадили мустангите със светъл цвят. Никому не е минавало и през ум да улови бял кон, за да го язди, защото тези животни се забелязват отдалеч, а това излага ездача на голяма опасност. Ето защо белите коне са могли спокойно да се развиват до пълния разцвет на силите си. Освен това всеки по-светъл кон има или е имал инстинкта да бъде по-предпазлив от тъмните си събратя. Да споменем още, че стадото се нуждае от водач, който се отличава със своя цвят и може лесно да се открие с поглед. Колкото по-висш чин има офицерът, толкова по-лъскави са отличителните знаци на ранга му. Онова, което човекът постига чрез сила, на животните се дава от природата. Навярно по тази, а и по други причини се е стигнало до известния на всички уестмани факт, че почти всяко по-голямо стадо диви коне бе предвождано от бял жребец.
И щом водачите със светъл цвят са били най-силните, най-бързите, най-издръжливите и най-войнствените животни, тогава сигурно им е било по-лесно да се изплъзнат от евентуално преследване. Всеки уестман е виждал такъв бял кон и се е удивлявал на неговата бързина и съобразителност. Разказвал е за неговите качества и сам е слушал подобни разкази. Животът в безкрайната савана възбужда фантазията. Имало е много бели коне, но постепенно силата на човешкото въображение е създало от всички само един-единствен… Белия мустанг, когото са виждали на много места, но никога не са успявали да го заловят. Този «единствен» Бял мустанг съществувал само във въображението, а «отделните» наистина ги е имало.
По времето на Винету и Олд Шетърхенд съществуваше и един Черен мустанг, с когото нещата са стояли почти по същия начин, макар да са и малко по-различни. Той не беше див кон, а обучен, дори изключително добре дресиран жребец, който бе собственост на вожда на команчите наиини. И за това животно се разказваха какви ли не страшни истории. То притежаваше всички най-добри качества в невиждана дотогава степен. Този мустанг все още не беше раняван в нито една схватка, никога не се бе спъвал, нито беше падал, нито пък бе догонван от преследвачи и… никога не беше умирал. Този кон бе живял още по времето на прадедите на племето, още с дядото на вожда бе излизал невредим от всички сражения. После беше спасявал бащата от беди и смърт, а ето че и при сегашния вожд бе доказал превъзходните си качества по такъв начин, че за да отдаде полагаемото се уважение и на себе си, и на животното, предводителят на команчите бе приел името на жребеца — Токви Кава, Черния мустанг.