— Стара, с понижени качества. Сетне решили, че пробите са развалени, може би случайно или от самия съд. Съдържали много и непознати токсини. Все още се опитват да ги уточнят. Все едно някой е търкал парче старо месо по лицето на онзи младеж — хотелиера.
Замълчах озадачен, макар че нещо се мотаеше в подсъзнанието ми, но не можех да го назова точно. Във всеки случай изчакахме с Уолтър поне пет минути, сетне потеглихме, и двамата замислени.
— Сега какво ще правим? — попита ме той и в същия миг се наложи да изтичаме, че минаващият рейс щеше да ни забърше — така разсеяно пресичахме улицата.
— Ще трябва да поговоря с разни хора — отвърнах аз. — Ти дали ще успееш да откриеш кой е собственикът на онзи склад в Уилямсбърг?
— Едва ли е толкова мъчно. Момчетата от 96-и вече са я свършили тази работа. Аз обаче ще опитам да проверя и архивите в кметските служби.
— Ченгетата от 96-и са идентифицирали човека, когото убих. С мен едва ли ще споделят тази и други информации, така че дръж си ушите отворени, може би ще подочуеш повече, а?
— Няма проблем. Ти в същия хотел ли ще бъдеш и колко време още?
Помислих за Рейчъл, за разговора с нея и даденото обещание.
— Може би още един ден. Сетне трябва да се прибирам у дома.
— Говори ли с нея?
— Тази сутрин.
— Каза ли й какво се е случило?
— По-голямата част, да.
— Е, да. Зная какво ти е. Сега нещо сякаш ти гризе в съзнанието. Като че по тънък лед ходиш, а той се пропуква под краката ти. Значи сега е времето да се върнеш у дома. Да бъдеш с нея. Иначе всичко се обърква. Така е. Хормони… това-онова, абе всичко се прецаква. Сам го знаеш. В такива случаи понякога и дребните неща ти се струват като края на света. А за големите да не говорим, защото те наистина могат да се окажат фатални…
Стиснах му ръката, рекох:
— Благодаря.
— За съвета ли?
— Не, аман от съвети, мерси. Благодаря ти, че в труден момент дойде да помогнеш.
— Е, старо ченге на старо ченге ако не помогне. Знаеш ли, липсва ми този живот понякога. Поразведрих се малко. Иначе ми помогна да осъзная, че май с пенсията съм си по-добре, тихо и скучно, ама пък…
Следващата ми работа бе да се обадя на Луис и да уредя среща. Видяхме се в кафене на Бродуей. Изглеждаше като дълго неспал човек, макар че бе гладко избръснат, а ризата му светеше — изгладена и елегантна. Но дори и в шикозните си дрехи изглеждаше унил и потиснат.
— Сестрата на Марта пристига днес — съобщи ми той. — Уредих й самолета, ще донесе здравната и зъболекарската книжка на Алис, някои други документи, снимки, каквото намери. Марта бе отседнала в един харлемски кенеф. Едвам я накарах да се премести. Сега съм им взел стаи в свестен хотел.
— Как е тя?
— Още не е загубила надежда. Казва, че вероятно не е Алис, медальонът нищо не означавал. Всеки насилник би могъл да й го вземе.
— А ти? Ти какво мислиш?
— Мисля като теб. Тя е. Просто го усещам. Почувствах го вътрешно, по особен начин, още като зърнах медальончето.
— Виж, ченгетата най-късно до утре ще са идентифицирали останките. Сетне ще ги предадат на близките, веднага след като съдебният лекар се произнесе. Ти ще се върнеш ли с тях?
Луис поклати глава.
— Не мисля. Няма да ме посрещнат добре. Пък там сто на сто имам и досие, знаят за мен туй-онуй. По-добре да оставя нещата да се поуталожат. Още повече, че имам и работа за довършване.
— Като например?
— Като например кой е свършил тази гадория.
Отпих от кафето. Вече бе почти изстинало. Махнах с ръка на келнерката, тя дойде, доля горещо.
— Трябваше да ми кажеш как си подредил Джи Мак — рекох тихо, когато тя се отдалечи достатъчно.
— Други неща ми бяха в главата.
— Виж, за в бъдеще, ако ще вършим тази работа заедно, по-добре е да споделяш повечко, а? Двама от детективите в 96-и участък ме харесаха мен като творец на неговото дередже. Много ми помогна и фактът, че съм оставил един друг труп в техния район.
— А казаха ли ти как е онзи задник сводникът?
— Докато ме разпитваха, той е бил все още под влиянието на упойките, кажи-речи неадекватен. Сетне подочух, че се освестил. Но твърдял, че не е виждал никого, не знае кой го е отгърмял.
— Естествено, че няма да говори. Знае си интересите.
— Ама не е в това въпросът, Луис.
— Виж — рече той мрачно, — не те карам да се замесваш в тая работа. Още в началото ти казах, че не е нужно.
Изчаках да чуя дали ще каже още нещо. Той мълчеше.
— Ти свърши ли? — попитах тогава.