— Свърших, да — наведе очи и повдигна дясната си ръка към мен в знак на извинение. — Виж, съжалявам, изнервен съм.
— Няма за какво да съжаляваш. Ако гръмнеш някого, просто ме уведоми, това е всичко, което искам. За да съм сигурен как да си устройвам алибито. Че например съм бил на друго място, нали? Особено ако наистина съм бил.
— Онези типове, убийците на Алис, ще разберат, че сводникът ни е тропал за тях — поклати глава Луис. — Смятай го вече мъртвец.
— Е, добре де, като идат да го търсят, поне няма да може да им избяга. Това е сигурно.
— Зарежи. Сега какво?
Разказах му за смъртта на Алисината приятелка Серета в Тъксън и за намереното заедно с нейното второ овъглено тяло в колата.
— Само че той не е бил застрелян в автомобила — допълних аз. — Маки каза, че ченгетата намерили следи от кръв, водещи от мотела до колата. Този тип е седнал на шофьорското място, а вратата е стояла отворена, докато той е пламтял.
— Вероятно някой го е държал на мушка, а?
— Може, ама трябва да е било с доста дълго оръжие. Дори и така всеки би предпочел да побегне и да отнесе куршума, отколкото да гори жив. При това не е от регистрираните гости. Техните трупове са си налице.
— Значи е бил един от убийците. Няма как иначе.
— Така излиза. Сгафил е нещо, ранили са го, сетне вместо да го вземат със себе си, другарчетата му го зарязват в колата, където го подпалват.
— И той не възразява.
— Дори не прави опит да стане от седалката зад волана.
— Значи нещата трябва да стоят така: някой научава къде е Серета и тръгва след нея.
— Да, намират я, убиват я.
Луис разсъждаваше по същия начин, както и аз по-рано бях съпоставял известните факти.
— Алис им е казала къде да я търсят.
— Може би. И така да е, насилили са я.
Замисли се, известно време мълчахме и двамата.
— Май не е хубаво да говоря така, но на мястото на Серета аз не бих казал на Алис повече, отколкото е било нужно да знае. Може би най-общи неща, някакъв безопасен телефон за евентуален контакт по-късно, нищо повече. И по този начин, докопат ли се до Алис, тя така или иначе няма да може да им каже много.
— Значи някой там, на другото място също я е издал, може би на базата на онова, което вече са знаели убийците на Алис?
— Което пък означава, че някой си там познава някой си тук.
— Хм, връзката може да е бил и Гарсия. Като се има предвид колко близо е мотелът „Спайхоул“ до границата, именно една мексиканска връзка е напълно логична. Заслужава си човек да поразучи туй-онуй в тази насока.
— Да не се опитваш да ме разкараш от града, че да се захванеш с някое, хм, по така, дипломатическо разследване, а?
— Това би предполагало да съм по-хитър, отколкото съм всъщност.
— Не по-хитър, просто по-плъзгав.
— Виж, както вече казах, някой си там може да поназнайва разни неща, т.е. да има полезна за нас информация. Който и да е това, било той, било тя, няма да я изпее току-така. В същото време на твое място бих внимавал доста къде и кого да забърсвам точно сега. Виж, просто ти подавам идеи — накъде да насочваш гнева си.
Луис повдигна лъжичката и я насочи в мен обвинително, като успя да скалъпи далечно подобие на усмивка.
— Ти понеже напоследък прекалено много спиш с психолози, та си понаучил разни тарикатлъци.
— Не и напоследък, но благодаря ти за мисълта.
Иначе Луис бе прав: мен ме устройваше той да отсъства от града за ден-два. Това би ми помогнало да действам свободно, а не да се опитвам да крия ходовете си от него. Опасявах се, че дам ли му повече информация, той ще се заеме на своя глава да търси отговори от съответните хора, а то непременно ще бъде със силови подходи. В момента ми бе много нужно да поговоря с онзи гарант, и то пръв, преди всеки друг, включително и преди Луис. Трябваше да разпитам и онзи, който бе дал склада под наем на Гарсия. Още се налагаше да открия и агента от ФБР на име Босуърт. В края на краищата, рекох си, после винаги мога да изпратя при тях Луис.
Върнах се в хотела и този път в багажника на колата носех още нещо. Костната статуя я бях поверил за съхранение на Ейнджъл още преди да напусне склада. Сега Луис ми я бе върнал. Открият ли ченгетата, че съм я укрил от закона като важна улика, значи здраво щях да загазя, никакво място за съмнение по този въпрос нямаше. Обаче тя ми бе отворила вратата на Недо, а наложи ли се, безсъмнено щеше да отвори и други. Една нейна снимка или рисунка в никакъв случай не би събудила същия интерес.
Ейнджъл и Луис си резервираха самолетни билети за Тъксън през Хюстън и полетът бе още същата вечер. Междувременно се обади Уолтър. Беше научил как стоят нещата около склада. Той бил част от общ имот, чието унаследяване се оплело в безкрайни юридически шикалкавения и номера, затова единственият източник, до който стигнали ченгетата, бил адвокат на име Дейвид Сикюла, чиято кантора се оказа на „Ривърсайд Драйв“. А онзи телефонен номер на надписа високо горе на самата сграда се оказа автоматичен телефонен секретар на лизингова фирма на име „Амбасейд Риълти“, само че тя не си бе плащала данъците поне три години. Може би собственикът бе починал или бордът й се бе разтурил, а дейността й автоматично спряла, един Бог знае. Записах си адреса и телефона на Сикюла, но реших да му се обадя на следващата сутрин — първо да се наспя и с него да говоря свеж и отпочинал.