Вече трето телефонно съобщение бях изпратил на Тейджър, гаранта, но той не отговаряше. Офисът му бе в Бронкс, недалеч от стадиона „Янки“. Реших и с него да се занимавам утре. Някой му бе възложил да плати гаранция за Алис. Открия ли кой е този някой, тогава щях да съм поне една крачка по-близо до разкриването на убийците й.
Докато Ейнджъл и Луис вървели към терминала Делта на летище „Кенеди“, през гишетата на имиграционните власти минал човек, който би могъл да отговори на някои от най-важните за нас въпроси, взел си багажа, влязъл в зала „Пристигащи“. Това аз, разбира се, го научих доста по-късно.
Беше свещенослужител, пристигнал в Ню Йорк с полет на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон, мъж висок, надхвърлил четирийсетте и с вид на човек, който обича да си похапва. Брадата му бе поразчорлена, по-рядка и по-червена от косата и донякъде му придаваше вид на филмов пират от продукция с множество дандании и бой с халосни фишеци. В едната ръка носеше малко черно куфарче, в другата — днешния брой на „Гардиън“.
На летището отвън го очакваше друг мъж, малко по-млад от госта. Когато вратата се затвори с пневматичен съсък след новодошлия, двамата се здрависаха, домакинът предложи да вземе куфарчето, по-възрастният отклони любезното предложение. В замяна му подаде вестника.
— Донесъл съм ти „Гардиън“, имам и „Монд“, в куфарчето е — каза той. — Зная, че харесваш европейската преса, а тя нали тук е скъпа, та затова.
— Ех, не можа ли да се сетиш и за „Телеграф“?
По-младият говореше с лек източноевропейски акцент.
— О, да, ама винаги ми се е струвало, че е доста консервативен, знаеш. Защо да му правя оборот?
Другият взе вестника и в движение се загледа в първата страница. Изглеждаше разочарован от онова, което видя.
— Вече не сме чак толкова либерално настроени, колкото ти се иска.
— Виж, Пол, не зная какво става с теб. Виждаш ми се променен. Едно време нали все на страната на добрите беше, а? Току-виж те привлекли с някоя тлъста пачка и си станал акционер някъде, а?
— Тази страна не е вече място за нехаещи либерали, Мартин. Нещата доста са се променили от онова време, когато бяхме тук.
— О, да, вече дори и аз го усетих. Докато ме проверяваха имиграционните, се появи един тип, Боже мой! За малко само дето не ме опря на масата, че да ми завре пръст в задника.
— Значи трябва да е бил доста смел човек тогава. Ама че съм забраван, не те поздравих! Е, хайде, добре дошъл тук! Радвам се, че отново сме заедно.
Стигнаха до паркинга, качиха се в кола и не заговориха за интересуващите ги неща чак докато не се отдалечиха достатъчно от летището.
— Е, има ли някакви резултати? — попита тогава Мартин.
— Само слухове, нищо повече, обаче търгът наближава — още два-три дни остават.
— Добре, добре, все едно да пуснеш малко кръв във водата, че да видиш кой веднага ще налети. Така или иначе отделни фрагменти само не им вършат работа. Нужна им е цялата. И ако са толкова напреднали, колкото си мислим, значи ще клъвнат.
— Гледай, това е доста опасна работа. Въвличаш ни в нещо наистина рисковано.
— О, та ние отдавна сме въвлечени, независимо дали сме искали или не. След смъртта на Мордан то бе неизбежно. След като е стигнал до Седлиц, значи и други ще стигнат. По-добре да запазим поне известен контрол върху сегашното положение, отколкото да загубим всичко.
— Мордан просто е налучквал и извадил късмет.
— Ти на това късмет ли му викаш? — възрази Мартин. — Да ти счупят врата, а? Добре поне, че изглежда като случаен нещастен случай. Я по-добре разкажи за слуховете.
— Първо от Пойнт са изчезнали две жени — проститутки. Изглежда, са били в дома на колекционера Уинстън Алън в момента, когато са го убили. Нашите приятели съобщиха, че и двете впоследствие са били намерени мъртви: едната в Бруклин, другата — в Аризона. Резонно е да допуснем, че каквото и да са откраднали от Алън, вече е взето от самите тях.