Брадатият свещеник затвори очи за секунда, устните му се раздвижиха в безмълвна молитва.
— Още убийства — прошепна той след малко. — Лошо, много лошо.
— Е, не това е най-лошото.
— Така ли? Е, казвай.
— Видели са ги. Първо — един ненормално затлъстял мъж. Нарича себе си Брайтуел.
— Щом са се осмелили да излязат от дълбоките скривалища, значи са сигурни, че са близо до целта. Боже мой, Пол, няма ли поне една добра новина?
Пол Мазел се усмихна. Не беше кой знае колко весела тази усмивка, но вътрешно вярваше, че следващата вест — макар и също свързана с насилие — все пак му позволява да изпита известна доза удоволствие. Така или иначе в близко бъдеще ще трябва да признае и този си грях пред изповедника. Но сега имаха основания с новодошлия колега да възкликнат благодарствено „Аве Мария!“ поне няколко пъти.
— Убит е и един от техните хора. Мексиканец, от най-нисшите духом. Според полицията той е отговорен за смъртта на една от проститутките. Смятат, че сред намерените в апартамента му останки са и нейните.
— Убит, казваш? Как?
— Застрелян.
— Някой е сторил добро дело, истинска услуга на човечеството. Обаче сигурно ще си плати за това. На онези няма да им хареса. Кой е този човек?
— Името му е Паркър. Частен детектив, изглежда, не му е за пръв път да има отношение към тези дела. Замесен е и в други подобни. Той е преследвал навремето Преподобния Фокнър…
Брайтуел седи пред компютърния екран, изчаква принтерът да разпечати и останалата част от материалите. Свършва, събира купчината листа и отново ги преглежда. Подрежда ги по дати, като започва с най-старата от вестникарските изрезки. Сетне препрочита фактите около първите убийства. Има снимки на жената и на детето приживе, Брайтуел обаче почти не ги и поглежда. Нито губи време да чете описанието на самото престъпление, знае, че много неща не са казани в статията, нито дори са споменати. Досеща се, че издевателствата и нанесените на съпругата и дъщерята на онзи човек рани и обезобразявания са прекалено жестоки графично и затова са неподходящи за отпечатване. И друга причина може да има: полицията да е скрила от репортерите подробностите, за да не се поощряват психопатни имитатори на престъплението. Всъщност Брайтуел се интересува от информацията за съпруга и докато чете, бележи с жълт маркер онези параграфи, които носят такава. По същия начин изчита и останалите материали, проследявайки, доколкото е възможно, житейския път на този човек през последните пет години. С интерес констатира как много често в битието му се пресичат и засичат минало и настояще. Стари престъпления излизат наяве, фантомни сили и зли духове надникват от Отвъдното, за да бъдат отново погребани завинаги.
Паркър. Непосилно бреме и все пак… мъка, неистова болка и всичко в покаяние за една-единствена, извършена срещу Него простъпка, потънала в забвение за самия виновник. Не я помниш, нали? Грешно ти е била насочена Вярата. Няма изкупление, не и за теб. Прокълнат си вовеки, спасение за теб няма да има.
За нас бе прекалено дълго изгубен. Но вече си намерен…
Глава единайсета
Дейвид Сикюла имаше скромен поне на външен вид офис в апартамент на „Ривърсайд Драйв“. Намираше се в стара тухлена сграда, на стената висеше медна табела — име и професия: адвокат. Натиснах звънеца край домофона до вратата. Издаде мелодично успокоителен двутонов звън, сякаш бе сложен да уверява колебаещите се, че в тази кантора проблемите им ще се оправят. След секунда малкото говорителче изпращя и женски глас ме запита с какво може да ми бъде полезна собственичката му. Казах си името. Тогава ме запита имам ли уговорена среща. Признах си, че нямам. Получих отговор, че г-н Сикюла отсъства. Обясних на жената горе, че бърза работа нямам, мога да поседя на стъпалата отвън и да почакам да се върне. Може и шишенце малцово уиски да си купя, колкото времето да минава, проблем единствено ще излезе, прииска ли ми се една вода да пусна.
Тогава зумерчето избръмча, вратата се открехна. Казах си: малко чар да имаш, навреме да го пуснеш.
Секретарката на Сикюла се оказа невероятно красива, макар че от нея се излъчваше и нещо като фатална харизма. Същински вамп. Дълга черна коса, хлабаво завързана отзад с голяма червена панделка. Сини очи, бледа кожа, толкова бяла, че загатнатата червенина на бузите ми заприлича на двоен залез-слънце. А устните? Голяма дума да не казвам, ама само на тях май може да посветите едномесечен симпозиум на фройдистки теми. Блузата й черна, не съвсем прозрачна, всъщност дотолкова, колкото да намекне за изящната белота на много скъпото бельо отдолу. За миг се запитах да не би да я носи заради някакви телесни белези. Може би така ми се струваше, но на места наистина се усещаха неравности или нещо като рисунки по кожата, най-вече там, където материалът плътно прилепва по нея. Сивата пола завършва мъничко над коленете, чорапите — дебели, черни. Заприлича ми на жена, готова да обещае на един мъж знойна нощ на екстази, дето не са се мяркали и в най-горещите му блянове, но само при едно условие: непосредствено след това да го убива бавно и мъчително. Ще се намерят и люде, дето такова предложение чудесна сделка ще им се види. То хора за всичко си има. Във всеки случай аз май не се класирах като кандидат, поне ако се съди по израза на лицето й в мига, когато застанах пред нея. А може би бях подходящ, но без първата част — да минем направо на бавните жестокости. Този Сикюла дали беше женен?