Представих си, че сондирам Рейчъл дали ще е съгласна да си взема такава секретарка. Предварително мога да ви кажа отговора й: вземи си, ще каже, но при условие да подпишеш документ за съгласие за временна химическа кастрация. С опция последната да се превърне в постоянна, ако проявя мераци да кръшкам от семейното ложе.
Майтапът настрана, обстановката не бе по-малко особена: застлана със сив килим приемна, заема цялата предна площ на апартамента. Пред високия френски прозорец стои ниско кожено канапе и извънредно модерна масичка, цялата от монолитно парче черно стъкло. Встрани има кресла в същите тонове и десен, а стените са украсени, ако изобщо може да се употреби тази дума, с произведения на изкуството, дето навяват мисли за тежка депресия. Представете си дълго стоял пред черно платно разстроен мозък, изпращал сигнал след сигнал към ръката да мацне някоя и друга краска в черно. Още да закачи етикет с космическа цена, сетне току-виж се подложил на доживотна психиатрична терапия.
Втората отличителна черта тук бе минимализмът. Дори и по секретарското бюро нямаше типичните папки, листове хартия и прочие задължителни атрибути на професията. Може би Сикюла не бе човек силно зает или си прекарваше времето в замечтано съзерцание на тази фатално прелестна жена.
Показах си документите. Не й направиха впечатление.
— Нужни са ми само няколко минути разговор с г-н Сикюла — рекох.
— Много е зает.
Стори ми се, че зад съседната двойна врата в черно дочувам монотонен глас в безкраен монологичен телефонен разговор.
— Трудно ми е да повярвам — изтърсих ведро и отново огледах обстановката. — Да се надяваме, че там вътре тъкмо уволнява дизайнера на това помещение.
— За какво става дума? — запита жената зад бюрото, без да си направи труда да употреби името ми.
— Изглежда г-н Сикюла представлява една собственост в Уилямсбърг. За нея се интересувам.
— Г-н Сикюла отговаря за много и най-различни собствености.
— Тази е доволно привличаща вниманието. Изглежда защото в нея се търкалят доста покойници.
— По този въпрос г-н Сикюла вече разговаря с полицията — зачука ми го тя пак.
— Още по-добре, тъкмо помни подробностите. Ще поседна тук, ще изчакам да свърши.
Наместих се на едно от креслата. Адски неудобно беше, както могат да убиват само най-скъпите мебели. Не минаха и две минути и кръстът вече ме болеше. След пет ме сви целият гръб, стенеше и почти цялото ми тяло, съпреживявайки солидарно. Тъкмо си мислех дали да не се излегна на пода, когато черните врати се отвориха и в чакалнята влезе мъж в тъмносив раиран костюм. Бе светъл брюнет, косата му коафирана най-грижливо, досущ като професионално подрязано дръвче от участваща в конкурс градина. Дори и косъмче нямаше да не е на място, самият той излъчваше доброто самочувствие на високо ценен моден манекен, пък беше и красавец с безпогрешни лицеви черти. Толкова бяха правилни, че им липсваше индивидуалност, дето придава определен тип характер или истинско достойнство.
— Г-н Паркър, здравейте — рече той. — Аз съм Дейвид Сикюла. Съжалявам, че се наложи да чакате. Заети сме доста повече, отколкото изглежда.
Ясно, че бе чул всичко казано в чакалнята. Може би секретарката бе оставила вътрешната телефонна връзка отворена, а монтираните в апаратите конферентен тип микрофон говорители са предавали всичко. Така или иначе бях любопитен да узная с кого ли междувременно бе разговарял по телефона. Може би нямаше отношение към мен и в такъв случай май трябваше да си припомня истината, че едва ли светът се върти само около моя милост. И все пак не бях все още сигурен дали е точно така или не.