— Сам! — извика Рейчъл.
Алармата загърмя с все сила, острият звук разкъса тишината над мочурите зад дома, а Рейчъл хукна към детската стая, майка й я последва незабавно. И двете чуха плача на детето, беше стреснато и ужасено от внезапната дандания. Вратата бе точно срещу прозореца и за щастие бе отворена. Сам се гърчеше в легълцето, махаше с ръчички във въздуха, лицето й бе посиняло от силния рев и напрягането. За частица от секундата Рейчъл зърна нещо белезникаво отвъд прозоречното стъкло, сетне то изчезна.
— Вземи я и бягай в банята! Заключи се отвътре! — задъхано рече Рейчъл.
Джоун не чака повече покани, грабна детето и избяга от стаята.
Рейчъл бавно пристъпваше към прозореца. Пистолетът леко подскачаше в треперещите й ръце, само че пръстът й не бе вече извън спусъчната рама, а на самия спусък, бавно обирайки мекия ход, както я бяха учили. Три метра до стъклото, два и половин…
Звукът на лазещо по покрива тяло отново долетя отгоре. Този път се движеше встрани от детската стая, насочваше се към отсрещната страна на къщата. Шумът отвлече вниманието на Рейчъл, тя вдигна глава да проследи посоката, сякаш погледът й можеше да проникне през тавана и гредореда и да стигне до причината за него — странното присъствие там горе.
Когато след малко отново обърна очи към прозореца, там вече имаше лице на провесена надолу глава. Висеше откъм горната част на черчевето, черната коса разпиляна, също увиснала вертикално надолу под белите лицеви форми.
Беше жена с главата надолу.
Рейчъл стреля, без да се поколебае, стъклото се пръсна. И продължи да стреля дори и когато шумът отгоре и по стената встрани постепенно заглъхна и се премести в далечината. Онези, които и да бяха те, се оттегляха или бягаха. Отвън блесна синя светлина, раздра сърпообразно нощния мрак, сетне Рейчъл отново чу гласа на Сам. Детето ревеше колкото гласът му държи и надвикваше дори мощната аларма. Тогава и тя се разплака наред с дъщеря си, зави като животно от страх и гняв. Пръстът й продължаваше да натиска спусъка, а петлето прищракваше на празно отново и отново. Нощният въздух нахлуваше мощно в помещението, понесъл в себе си соления мирис на тресавищна вода, растения и мъртвия полъх на зимата.
Глава дванайсета
Малцина биха нарекли Санди и Лари Крейн приятни или забавни хора. Не ги изтрайваха много-много дори и колегите ветерани от взвода на Лари през Втората световна война, чиито редове вече силно оредяваха под безмилостния ход на времето. И на редките си юбилейни събирания в най-добрия случай използваха цялата си налична добра воля, за да толерират присъствието им. А Марк Хол, единственият останал жив член на същото отделение от взвода, често казваше на съпругата си, че в дните след десанта в Нормандия било просто въпрос на чиста случайност кой би убил Лари пръв: дали германците или собствената му страна. Лари Крейн можел да обели портокал или, да речем, блокче шоколад с пръсти в джоба си, при това без да вдига шум. Качество, което го правело подходящ например за някои от частите за специални операции. Само че си бил роден страхливец и безполезен като боец за собственото си подразделение, изобщо да не говорим за елитна група калени воини, често принудени да действат зад вражеските линии, и то при отчайващо трудни условия. Марк редовно го бе виждал да клечи и да се крие зад гърба на далеч по-свестни от него люде по време на обстрел или битка в надежда вражеският куршум да отнеме нечий друг живот.
Както най-често и ставало. Умирали други бойци, Лари все оцелявал. Че бил евтино копеле и шубелия от класа, бил, но му работел и късметът. В най-големите касапници в тежките сражения масово загивали хора, но единствената кръв по него след края на поредната битка все се оказвала чужда, собствената му кожица постоянно оставала непокътната. Хол ги разказваше тези неща с апломб, обаче избягваше да добави нещо съществено, което дори и пред самия себе си с мъка признаваше: към края на войната все бе гледал да се присламчи към Лари Крейн именно с надеждата частица от късмета на Лари в оцеляването да закачи и него. Изглежда, така и бе ставало, защото у дома се върна жив, докато мнозина други си оставиха костите по европейските бойни полета.
Само че не беше единствено въпрос на късмет. Марк бе заплатил немалка цена за тези неща, на всичкото отгоре почти се бе превърнал в творение на Лари Крейн. И неразривно, всъщност завинаги, се бе обвързал с него посредством общата тайна за безбожните им дела в цистерцианския манастир във Фонфроад, за които Марк не би отворил уста дори и пред жена си. Всъщност по този въпрос с никого не бе посмял да говори, освен със своя Бог, и то единствено в най-закътаната част на душата си в труден автоизповеден миг на интимни самопризнания. От онзи, същия ден повече в църква не бе стъпвал, дори собствената си дъщеря бе успял да убеди да сключи граждански брак без църковни церемонии, а за целта я бе изкушил, плащайки от собствения си джоб за прескъпа церемония в най-модния хотел на Савана, Джорджия. Съпругата му допускаше, че наистина е изстрадал криза на вярата по време на войната с всичките й страхотии и жестокости. Марк я оставяше да си мисли така, дори поощряваше мнението й с разни недомлъвки и подмятания от типа на „Просто не можеш и да си представиш какво съм изживял в Европа.“. Казваше си, че всъщност зад тази фигуративна фраза се крие голяма доза истина, защото наистина бе виждал страшни неща, самият той бе извършил част от тях.