Боже мой, че те тогава бяха още кажи-речи деца — изпратени на война хлапаци. Чисти, девствени плътски и духом, такива, дето нямат работа с пушки, мерзости и стрелба срещу други подобни на тях юноши. Понякога се заглеждаше в собствените си внуци, виждаше ги в истинската им светлина — наивни и галени — въпреки всичките им претенции за знания и опит. И си казваше, че е просто невъзможно да си ги представи така, както бе виждал себе си навремето. Помнеше пътя към лагер на име „Уолтърс“, седнал в голям автобус, майчините сълзи още не изсъхнали по ризата му, тежко замислен за предстоящата война и какво ли го чака там. Помнеше и гласа на шофьора в униформа, който нареждаше на новобранците — негрите да сядат отзад, защото предните седалки са за бели хора. Говореше ги тези работи, независимо че отиваха на едно и също място и че куршумите не различават бяло от черно. Чернокожите не възразяваха, макар че Марк бе зърнал тлеещите в очите на двама-трима омерзение и гняв. Бе забелязал и как мълком отиват и сядат на посочените седалки, но юмруците им са стиснати, устните свити, главите наведени, а в този миг и други бели момчета повтарят същите обидни, несправедливи думи. Така си беше: черният знае, че е най-добре да мълчи и да не отвръща, защото… Само една дума и ще стане такава беля, а Тексас по онова време съвсем не беше както е днес. Чернокож да вдигне ръка срещу бял ли? Сетне няма да има нужда да се тревожи кой ще го убие — германците или японците. Собствената му страна ще се погрижи, така бързо ще му вземат мярката, че дори и обувките няма да може да подноси достатъчно. После никой няма дори и да попита или да потърси отговорност от този или онзи.
По-късно бе научил, че някои от чернокожите — тези с образование, които четат и пишат, са били поканени да се запишат в сержантски школи. Но това бе поради факта, че в армията създаваха дивизия единствено от чернокожи. Нарекоха я 92-ра, а по-късно стана известна и като дивизията „Бъфало“ — на името на взелите участие в индианските войни в Дивия запад черни бойци.
По същото време той бе вече заедно с Лари Крейн в прогизнали от дъжда шинелки в ужасно разкаляни окопи някъде в Англия и някой им спомена за всичко това. Тогава Крейн тутакси бе започнал да мърмори, че на чернилките им пускали аванта, а той бил вечно прецаканият бял американец. Предстоеше голяма военна кампания и в Англия пристигаха още американски войски, сред тях и чернокожи части. Крейн още повече се вкисна и все ругаеше, въпреки че по същото време на черните офицери бе забранено да влизат в щаба през парадния портал. За разлика от белите, те трябваше да използват сервизните входове и изходи. Имаше и друг нелицеприятен, скандален факт, макар че навремето не бе достатъчно известен: черните части пресичаха Атлантика на транспортни съдове без съответните охраняващи военноморски единици. Черният боец нямаше същата стойност както белия в така нареченото военно усилие на САЩ — така гласеше прясно изкованото в онзи период клише. А Лари Крейн виждаше само едно и също: някакви си нагли, фукливи черньовци. Не престана да ги нарича така дори и след като американските части превзеха предмостията на плажовете под Нормандия. Тогава техният взвод седна да почива на едни укрепления, запалиха по цигара, а долу под тях — на самия плаж — чернокожи войници мъкнеха чували с трупове и части от тела на убитите в десанта американци. Нарочно бяха възложили тази задача само на чернокожи, сведени до нивото на гробари — събирачи на мъртва човешка плът.
А Лари стигна дотам да ги нарече и мързеливци, дори още по-далеч — страхливци, какъвто по-късно се оказа самият той. Страхливци, недостойни да докосват тленните останки на по-свестните бели, макар че армията диктуваше кой какъв е и колко е пригоден за тази или онази цел. И така си беше, докато не се намесиха мъже като генерал Дейвис, който през зимата на 1944 г. настоя черните бойци да бъдат включвани в щурмовите пехотни батальони. Е, чак тогава части от „Бъфало“ участваха в тежките пробиви на италианска територия. Самият Хол също имаше проблеми с чернокожите — не искаше да спи в едно и също помещение с тях, за нищо на света не би отпил глътка уиски от шише, от което е пил черен войник. Но за разлика от Лари отлично разбираше, че Смъртта не дели хората на цветове. А щом черните се държаха като истински бойци, нямаше нищо против да носи същата униформа и да стреля в същата посока. Затова в сравнение с Лари Марк изглеждаше като епигон на либерализма, но в същото време отлично съзнаваше, че по расовите въпроси е не по-малко виновен от него. Защото не правеше нищо, само от време на време се силеше да му противоречи или му казваше да си затваря шибаната уста. По същото време Хол вече множество пъти се бе опитвал да се разграничи от Лари Крейн, да увеличи разстоянието между двамата, но едновременно с това все по-добре осъзнаваше, че Лари ужасно го бива в оцеляването. И затова малко по малко между двамата се създаде неловка за Хол връзка, а тя постепенно ставаше все по-силна и така до събитията във Фонфроад във Франция, където отношенията им преминаха в друго, ново качество. Сега вече ги свързваше нещо по-дълбоко, трудно описуемо, отблъскващо и опасно.