И затова Марк Хол продължаваше да се преструва, че двамата с Лари Крейн са приятели, сядаше на чашка с него, когато нямаше начин да го избегне, дори го покани и на опропастителната във финансово отношение сватба. И то въпреки настояването на жена си, че не желае Лари и размъкнатата му съпруга да развалят с присъствието си най-красивия ден в живота на дъщеря им. Сетне съпругата се сърди цяла седмица, защото накрая се сджафкаха сериозно и Марк рече, че той плаща за шибания повод и ако тя има проблем с приятелите му, значи трябвало е навремето да посъбере повече сухо в банката, че да плати за сватбата, нали? Ами да, добре й го рече тогава. Голяма работа бе Марк Хол — чудесен, възпитан съпруг, ругаещ жена си като хамалин, за да прикрие срама и чувството за вина, най-вече да заглуши собствената си съвест.
Хол вярваше, че с онова, което знае, държи донякъде Лари Крейн. В края на краищата сътвориха онова дело заедно, бяха същински съучастници в него. Беше оставил на Лари да продаде повечето от намереното, а сетне охотно и благодарно прие своя дял от парите. Именно те му помогнаха да си купи дял в бизнес с продажба на автомобили втора ръка. Същата инвестиция по-късно му послужи и като основа за развитие нагоре и още нагоре, докато се превърна в автомобилния крал на Североизточна Джорджия. С тези думи описваше сам себе си във вестникарските и телевизионните реклами: Марк Хол — Автокрал и първи Суверен на цените; Никой не е по-голям от Автокраля; Стане ли дума за Качество, никой не може да му отнеме Короната.
И наистина изгради империя — на базата на добър мениджмънт, ниски режийни и малко кръв. Съвсем малко, колкото за цвят. В сравнение с онова, което бе ставало във войната с тоновете пролята кръв, това — неговото — бе кажи-речи капчица. А от онзи паметен ден с Лари и дума повече не бяха отронили за случилото се. Хол се надяваше, че няма да му се наложи да заговори по въпроса отново, освен може би в смъртния си час.
И то — не щеш ли — именно така се случи.
Санди Крейн седеше на столче до кухненския прозорец и гледаше как съпругът й се бори с градинския маркуч и все повече заприличва на опитващ се да покори змия псевдо Тарзан. С досада подръпна от ментоловата цигара и изтупа пепелта в мивката. Видеше ли я да го прави, Лари ужасно се дразнеше. Крясваше, че умивалникът смърдял на фасове. Санди бе на мнение, че мивката отдавна си вони ужасно и малко пепел едва ли би променила този факт. Пък ако не е миризмата на цигари, то ще е нещо друго — Лари винаги ще намери повод да се заяде. А в пушенето тя все пак откриваше някакво удоволствие, помагаше й някак да изтърпява гадния му характер. Още повече, че и той самият пафкаше, при това си купуваше от най-гадно вонящите, най-евтините цигари.
Маркучът се бе оплел и сега Лари клечеше край него, опитваше се да го оправи, не успяваше и все повече се вкисваше. Санди често му бе подхвърляла след употреба да го навива като хората, вместо да го набира надве-натри и да го захвърля в гаража, сякаш повече няма да му е нужен. Да, ама Лари не бе от онези, дето слушат чужди съвети, още по-малко женски, за собствената съпруга хич да не говорим. Целия си живот прекарваше в опити да се измъква от кашите, които сам си забъркваше, а Санди непрекъснато му го натякваше, ама каква полза. Задник си беше Лари, задник и половина.