— Германци! — извика напълно ненужно Лари, пръв заврял лице в пръстта. — Тук не би трябвало да има толкова много шваби, мамка му! Какво, по дяволите, търсят край Нарбон?
„Търсят леваци като нас, че да ги убият, рече си наум Марк, какво друго да търсят!“ Само че Лари бе прав — тук германците отстъпваха, а това подразделение видимо имаше самочувствие, сякаш настъпва. От лицето и скалпа му потече кръв, а обстрелът не секваше. Загинаха доста от другарите им, имаше и тежко ранени, шепа хора бяха все още способни да отвръщат на огъня. Хол виждаше прибягващите напред германци и бързите им точни удари с бойните ножове — доубиваха ранените, прошка за никого нямаше. Сега фаровете на бронетранспортьора светнаха, бяха свалили затъмнителите — няма кого повече да будалкат, рече си горчиво Марк. Чак сега забеляза, че той е американски — модел M15. Сигурно бе трофеен, носеше само една 37-милиметрова картечница. Това не бе обикновено подразделение. Тези хора бяха отлично обучени, по действия приличаха на специални части, вероятно бе изпратена с някаква си цел диверсионна група.
В същия миг Лари изхленчи в съседство. Живо е копелето — усмихна се в тъмното Хол, макар че изобщо не му беше до смях. Другарят му долази до него и се завря в тялото му, толкова бе близко, че се усещаше дъхът му, а и продължаваше да се навира, сякаш се надява Марк да му осигури прикритие. Хол вече го познаваше достатъчно добре и грубо го избута, изсъсквайки:
— Разкарай се от мен, мамка му!
— Ама трябва да се държим заедно — хленчеше Лари и скимтеше като паленце.
Отвратен, но и зверски уплашен, Марк запълзя вдясно, към още гъстите храсти. Имаше надежда да се измъкнат от германците, нощта бе тъмна. Недалеч от тях тъмните зловещи фигури на есесовците крачеха сред труповете и от упор разстрелваха недоубитите. Но изстрелите все повече и повече оредяваха, изглежда, другарите им бяха избити или част от тях бяха успели да се изтеглят още в началото.
В същия миг усети Лари зад гърба си. Лазеше след него и хапеше устни, за да не издава звук.
И ето го сега, много години по-късно, стотици хиляди мили надалеч от онова място и развилите се през онази злокобна нощ там събития, Лари седи във волво с работещ климатик и с пръсти потрива гравирания върху сребърната кутийка кръст. Опитва се да си спомни как изглеждаше финия ръкопис, който бе в него навремето. Помнеше, че го бе разглеждал, но той не му говореше нищо, бе напълно неразбираем със знаците и рисунките си, затова го бе отхвърлил като безполезен. Думите бяха на латински, макар че той това не го разбра, единствено виждаше някаква си напълно загадъчна безсмислица. Същинската информация бе на друго място — два мънички буквени знака в горния десен ъгъл на пергамента, само че и Хол, и Крейн не го знаеха, пък и вниманието им бе привлечено най-вече от илюстрацията. Беше като скица на нещо, може би статуя някаква, но те и двамата не разбраха защо му е на някой да прави такава статуя. И то статуя от неща, които приличаха на кости и кожа от животни и хора.
Обаче сега ставаше ясно, че някой си има нужда от това нещо, при това е готов да заплати достатъчно добре за удоволствието да го получи.
Двамата се скитаха дълго, загубили посоката в нощта, опитвайки се отчаяно да намерят подслон от хапещия студ. Страх ги беше от онези свирепи есесовски убийци, които вероятно изпълняват някаква специална задача и сто на сто няма да допуснат някой да издаде присъствието им на американското командване. Което значеше, че хванат ли ги… При това задачата им явно не бе типичният за германците тевтонски тип самоубийствен опит да си възвърнат загубени позиция или да обърнат хода на войната в своя полза. Тази група сигурно е скочила с парашути, по пътя някъде е пленила бронетранспортьора и сега изпълнява особената си мисия. Мътна и тайнствена работа, казваше си Хол, още повече, че в последния миг на светлината на фаровете бе забелязал и друга подробност — от бронетранспортьора излязоха неколцина цивилни. Не знаеше защо, но усещаше, че те са там, за да ръководят усилията на германците. В това особена логика нямаше, нямаше и смисъл, ама пък… За тях с Лари най-важното сега бе пътят им да не се кръстоса отново с този на есесовците, а да ги отведе колкото се може по-надалече от целта им.
Насочиха се към по-високо място и по едно време попаднаха в необитаем район на Корбиерските възвишения. Тук нямаше къщи, нито ферми с животни, но така или иначе германците отдавна бяха откарали местния добитък в кланиците, за да бъде превърнат в хранителни продукти.