По едно време заваля. Хол веднага усети, че краката му се намокрят. Изруга наум: в командването и снабдяването действаха негодни бюрократи, решили, че новият вид бойни боти с каишки ще вършат работа и есенно, и зимно време, само трябва да бъдат намазани с импрегниращи вещества. Вятър и мъгла, вече бе ранна есен и стопроцентово доказателство за некадърността на снабдителите бяха мокрите му нозе. Тези обувки нито пазеха топло, нито бяха непромокаеми, както би трябвало да бъдат, и двамата скоро почувстваха резултатите: краката им се подбиха, замръзнаха, с мъка пристъпваха през високата и мокра трева. И друг проблем имаше, също свързан с домакинските служби: бричовете им бяха вълнени, но якетата летни, а студът бе доста осезаем. Общо разполагаха с четири осколочни гранати, автоматичната карабина на Крейн с резервна пачка за „светкавично презареждане“, която висеше на ремъка на оръжието му (ама защо ли, тъй като по време на засадата Крейн едва ли бе изстрелял повече от куршум-два) и автомата на Хол, който бе браунинг — БАР М1918. Патроните им бяха повече, почти всички негови пълнители си стояха в паласките неизползвани. Имаха и четири порциона храна, по два със салам и консервирано месо. Общо взето, не бяха съвсем зле, но не бяха и добре, особено ако онези главорези подушат следите им.
— Имаш ли си идея къде се намираме? — попита Крейн с треперещ глас.
— Тц — отвърна Хол, ядосан на тъпоумието му.
От всички други възможни другари от взвода точно с този шубелия и галфон Лари Крейн ли трябваше да му се падне да търси подслон след онова истинско клане? Шибана работа и туйто. Обаче имаше и друго: този тип бе просто сякаш неубиваем — винаги оцеляваше. И само гледай го сега — по тялото му нито драскотина, докато Марк имаше чувството, че са го превърнали в игленик. Навсякъде го болеше, по гърба имаше десетки ранички от нацепените на трески храсти и какво ли още не. Точно както винаги си бе мислил, пък и другите момчета често го бяха коментирали: Крейн сякаш сам Господ Бог го пази или кой знае — някаква друга сила. И стоиш ли близо до него в опасни ситуации, можеш да закачиш частица от този късмет. Така че в крайна сметка може би не е толкова зле да е именно с Лари. Има причина дори да е благодарен, рече си Хол. Поне бе жив, нали?
— Студено ми е — захленчи Лари. — Целият съм мокър…
— Мислиш, че аз не съм ли?
— Ама все така ли ще вървим? Докато съвсем капнем, а? — продължаваше да скимти другият.
— Ще вървим, докато… — накани се Марк сурово да му се скара, но изведнъж замръзна на място.
Бяха на върха на нещо като възвишение сред възвишенията. Отдясно мътно проблясват бели скали — луната се бе подала иззад облаците, видимостта не беше лоша. И ето, на фона на нощното небе срещу тях изведнъж се очерта група постройки. Хол ясно забеляза нещо като две кули, по-скоро може би камбанарии. На високите стени чернееха тъмни прозорци.
— К’во е това, мамка му?
— На църква изглежда, по-скоро манастир.
— Мислиш, че там има монаси ли?
— Ами. Умен човек няма да седи там по време на война.
Крейн изохка и приклекна над мократа земя, опрян на карабината.
— Какво ще правим?
— Ще слезем към сградите, ще се огледаме. Хайде, ставай!
Протегна ръка, дръпна Крейн нагоре и неволно изцапа якето му с кръв. Чак сега почувства острата болка в пръстите си и видя, че и там са се забили тресчици.
— Хей, изцапа ме, бе! — обади се Крейн и се нацупи.
— Ах, ужасно ти се извинявам — сардонично отвърна Хол и облиза пръсти. — Просто си нямаш представа колко ми е неудобно.
Санди Крейн говореше по телефона със сестра си. В нейното семейство най-много харесваше съпруга й. Беше готин, симпатичен, добре сложен. Винаги с маркови дрехи, със скъпи одеколони. Имаше и пари, не ги стискаше, умееше да харчи и изобщо беше ларж. Жена му бе най-добре облечената в местния голф клуб и винаги засенчваше другите на благотворителните мероприятия. На такива ходеха всяка седмица и сестра й непрекъснато само за това говореше, чак ушите я заболяваха. Ама да почака малко, Санди ще й покаже на нея, само веднъж този нещастник — мъжът й Лари — да сложи ръка на онези пари. От отварянето на писмото бяха минали около осем часа, а Санди вече бе наместила неполучените все още мангизи — за всичко си бе планирала покупката, че и десет пъти отгоре.
— Аха — рече на глас. — Той сега Лари чака едни пари, не са много, ама… една от инвестициите му се изплаща и сега очакваме чекът да дойде.
Търпеливо изтърпя неискрените поздравления на сестра си.
— О, да — рече в отговор и не успя да се въздържи: — Може пък и ние да се запишем в онзи моден ваш клуб, ти нали ще ни препоръчаш за членове?