Санди знаеше със сигурност, че това е просто абсурд и никога няма да стане. Сестра й — каквато си е снобка — никога няма да се навие дори да ги заведе там, камо ли за членство да ги препоръча. Ще се излага тя с такива бедни и неугледни роднини. Ама пък й беше кеф да я будалка и да види как ще реагира. Но най-главното бе друго: много се надяваше този път Лари да не се издъни, както бе типично за него.
Хол и Крейн бяха на хвърлей камък разстояние от външните стени на манастирския комплекс, когато забелязаха сенките. Там някъде се движеха светлини, хвърляха дълги, източени сенки.
— Залегни! — изкомандва шепнешком Хол, нали беше по-старши.
Двамата се проснаха край стената и наостриха уши. Сега ясно чуха гласовете.
— Френски — прошепна Лари. — Тия говорят френски.
Надигна се, покатери се по стената, надникна над нея за миг и се върна при другаря си.
— Трима са — докладва той. — И оръжие не видях.
Онези хора се движеха вляво от двамата войници. Хол и Крейн тръгнаха към тях, тук стената стана по-ниска, фигурите на вървящите се очертаваха ясно. Тримата вървяха в двора и по едно време стигнаха до самата църква, а единствената й врата бе отворена. Над нея имаше тимпан, изработен с три барелефа, в центъра бе изваяно разкошно разпятие, а на стената изпъкваха издаден навън висок прозорец с цветни стъкла и още два прозореца, традиционната архитектурно-църковна представа за триединството. Макар че двамата не можеха да знаят този факт, но разпечатването на въпросната врата бе само по себе си явление извънредно рядко. Не знаеха и друго — че в миналото тя е била отваряна единствено за да приеме тленните останки на наварски благородници или други благодетели на абатството във Фонфроад.
Сега чуха и шумове вътре в самата църква. Особени звуци бяха — като от местене на големи камъни, може би плочи, тежко дишане и пъшкане като от непосилно физическо усилие. Друга фигура се появи вдясно и застана в сенките — наблюдаваше водещия към манастира път. В момента бе с гръб към войниците. Хол се промъкна като котка зад него, като в движение извади войнишкия нож от канията. Застана точна зад човека и светкавично затисна устата му с длан, а острието на ножа допря в гърлото.
— Не мърдай и нито звук! — нареди Марк. — Comprenez?
Човекът кимна. Под овехтялото палто Хол зърна бяла роба.
— Монах ли си? — прошепна той.
Мъжът кимна отново.
— Колко души има вътре? Покажи с пръсти!
Монахът повдигна три пръста.
— И те ли са монаси?
Отново кимване.
— Добре, сега влизаме вътре — ти и аз.
Крейн дотича веднага.
— Монаси са — обясни му Марк и чу облекчената въздишка на Лари.
— Риск няма да поемаме — кимна му Хол. — Ти ме прикривай и умната!
Крейн кимна.
Хол поведе монаха към двора, слязоха по четири каменни стъпала, закрачиха към входа. Когато наближиха, Марк зърна потрепващите светлини вътре, забави ход, сетне спря на прага и без да пуска монаха, внимателно надникна.
На каменния под имаше злато, много злато: потири, църковна утвар, монети, старинни мечове, саби и кинжали, по чиито дръжки и ножници блещукаха скъпоценни камъни. Както бе казал монахът, трима мъже работеха вътре, двамата бяха голи до кръста в доста студеното пространство, но бяха запотени, задъхани, устите им бълваха големи бели кълба, бисерни капчици блестяха по челата и гърдите им. Тези двамата надигаха една от подовите плочи с помощта на дебели метални лостове. Третият, видимо доста по-възрастен от тях — направляваше работата им. Беше обут в сандали, полуприкрити от падащата върху тях дълга бяла роба. В мига когато Марк надникна, той тъкмо се извръщаше и високо извика нечие име. Когато не получи отговор, закрачи към вратата.
Хол взе бързо решение и се показа, прекрачвайки прага. Освободи мъжа, когото тикаше пред себе си, и леко го побутна напред и навътре. Крейн пристъпи след него с насочено оръжие.
— Всичко е наред — рече той. — Ние сме американци.
Възрастният монах го изгледа втренчено. Изражението на лицето му в никакъв случай не показваше облекчение или вяра, че опасност няма. Хол веднага схвана, че за свещенослужителя съюзниците са толкова проблематични, колкото и всяка друга потенциална заплаха.
— Не, не — рече възрастният монах. — Не бива да влизате тук. Трябва да си вървите. Вървете си!
Говореше английски доста добре, със съвсем лек, почти недоловим акцент. Двамата зад него, спрели за миг при влизането на американците, сега подновиха усилията си да отместят плочата.