— Няма да стане — възрази Хол. — В беда сме. Появиха се германци. Загубихме много хора.
— Германци ли? — възкликна другият. — Къде са?
— Имаше битка край Нарбон — отвърна Хол. — СС.
— Значи насам идват — въздъхна монахът. — И скоро ще бъдат тук…
Обърна се към онзи, когото бе изпратил да пази отвън, и му махна с ръка да излезе отново. Крейн пристъпи, за да го спре, но Хол го дръпна назад, монахът се плъзна покрай тях и изчезна в мрака.
— Няма ли да ни кажете какво правите? — настойчиво запита Марк.
— По-добре за самите вас е да не знаете — отсече монахът. — Моля ви, вървете си.
В този миг двамата работещи изреваха в един глас с разочарование и гняв, а почти отместената от тях плоча отново се плъзна обратно назад в гнездото. Единият падна на колене и вдигна нагоре ръце в знак на отчаяние.
— Опитвате се да скриете тези неща, нали? — подхвърли Хол.
В настъпилата тишина сянка мина по лицето на възрастния свещеник, сетне той глухо рече:
— Да — а Марк интуитивно усети, че не казва цялата истина.
Запита се обаче какъв ли е този монах, който изрича лъжи в центъра на собствената си църква. Помисли малко и си отговори сам.
Може да лъже само свещенослужител, който е в отчаяно положение и действа не в свой интерес, а в този на Светата църква. И в този миг му хрумна идея.
— Дебелата плоча няма да я вдигнат онези двамата сами — заяви той. — Ние можем да помогнем. Става ли?
Обърна се към Крейн, а очите на другаря му бяха пламнали, втренчени в лежащите на пода богатства. Хол го плесна с все сила по рамото.
— Казах им, че ще помогнем. Ти да имаш нещо против?
— Ах, не… разбира се, ще помогна — ахна от болката Крейн, но отмести очи от златото.
Свалиха якетата, оставиха ги на пода с оръжието върху тях и пристъпиха към голите до кръста мъже край плочата. От сегашното разстояние Хол забеляза тонзурите им. Двамата мълчаха и гледаха към възрастния монах, който очевидно бе лидерът тук. Очакваха неговата реакция.
— Bien — прошепна той след малко и отново сянка мина върху лицето му. — Помагайте.
Четиримата напрегнаха мишци заедно, плочата потрепна и се понадигна, но все пак тежестта бе огромна. На два пъти им се изплъзва, връщайки се на място с глух трясък, но накрая в общо, прекомерно усилие я издигнаха достатъчно високо, че да успеят с лостовете да я плъзнат странично по пода. Хол се наведе, поставил ръце на колене и се вгледа в зейналата яма.
В пръстта отдолу лежеше сребърна шестоъгълна кутия, може би не повече от 15 сантиметра в диаметър, запечатана с восък. Изглеждаше проста, неукрасена, като изключим гравирания отгоре й кръст. Старият монах клекна, протегна ръка и внимателно я хвана, за да я извади. Тъкмо я повдигаше, когато изпратеният навън часови даде сигнал за тревога.
— Мамка му! — тихо изруга Хол. — Задават се неприятности.
В същото време старият монах вече хвърляше златните предмети в ямата и даваше знак на по-младите мъже да хванат лостовете, за да наместят обратно плочата. Обърна се и към двамата американци:
— Моля ви, помогнете им.
Но Хол и Крейн вече тичаха към вратата, излязоха и крадешком се огледаха. По осветения от лунните лъчи път вървяха поне дузина мъже, каските им блестяха мътно. След тях се движеше бронетранспортьорът, а след него идваха още хора. Двамата американци се спогледаха, шмугнаха се в двора приведени и потънаха в мрака.
Краля се изкачи на най-горното стъпало на стълбата и протегна ръка към въженцето на ключето за електричеството. Дръпна го, в тавана светна. Но тази светлина не бе достатъчна, крайните ъгли оставаха в сянка и полусянка. Не помнеше колко пъти съпругата му бе натяквала, че е крайно време да пробият капандура, нали вече ги правят целите от стъкло и метал, пък и монтажът не е труден, или поне силна крушка да сложат. На Марк обаче това не му бе първата грижа, пък и все забравяше. Още повече, че не им се налагаше често да идват тук, той лично дори и не помнеше какво точно има в старите куфари и сандъци. Да ги чисти и проверява си беше бая работа, а годинките му тежаха, едва ли му беше до тях. Отдавна се бе примирил и свикнал с мисълта, че децата ще се занимават със старите боклуци на тавана, а така му бе и по-лесно. Те да си ги гледат и решават какво да пазят и какво да хвърлят. Така де, след като той и съпругата му вече няма да ги има.
Изключение правеше една-единствена кутия като малко сандъче — нея отлично знаеше къде е и какво съдържа. Бе я оставил на широка лавица с предмети от времето на войната и перипетиите му по различните фронтове. Събираха прах вече доста време, преди години бе решил да направи нещо като изложба или кътче със спомени от онова време. Както и повечето други американски войници бе събирал трофеи от противника, за да си ги подреди у дома да му напомнят за битките. Но не ставаше дума за отблъскващи, придобити по напълно нецивилизован начин експонати, като например отрязани уши, каквито колекционираха разни откачени копелета във Виетнам. Не, той си бе донесъл немски фуражки, пистолет люгер, церемониална сабя, открита в един бункер в Нормандия. Бе ги взел без дори да се замисля. Разсъждавал бе така: в крайна сметка не е ли той, някой друг ще ги вземе, иначе на предишните си собственици вече едва ли са нужни. Помнеше как влезе в онзи пълен с дим бункер и зърна почти овъгленото тяло на офицер — някогашен горд собственик на сабята — в ъгъла, смалено, неестествено извито. Гаден начин да умреш — залят с изстреляна с огнехвъргачка през амбразурата горяща течност. Не гаден, а направо жестоко мъчителен. След като се бе завърнал у дома, обаче желанието му да си припомня болезнени гледки от войната постепенно се бе изпарило, както и мераците за нещо като военно кътче, а трофеите се озоваха на тавана.