С мъка слезе от бронетранспортьора и залитайки, посрещна излизащия от храстите Крейн. Двамата огледаха резултатите от съвместната работа. Навсякъде имаше кръв; дворът, стъпалата, стените на множество места бяха алени, търкаляха се парчета човешка плът, телата лежаха разпрани, с грозно подаващи се нащърбени кости. Един от монасите пред стената бе мъртъв. Имаше гръдна рана, може би бе ударен от рикошет или напосоки пуснат откос от автомата на умиращ германец. Чувалите с църковната утвар и злато бяха на земята, част от съдържанието се бе разпиляло край тях. В съседство лежеше и сребърната кутия. Хол се загледа в тях като хипнотизиран, а в същия миг старият абат се наведе и протегна ръце към кутията. Лицето му кървеше, но това бяха ранички дребни, нанесени от отломките. Другият монах — постовият — вече събираше разпиляното злато и съдовете. Никой от двамата не каза и дума на американците.
— Хей! — обади се Крейн.
Хол извърна лице към него.
— Това злато си е наше — рече Лари.
— Как „наше“?
Крейн посочи монасите и чувалите с дулото на карабината.
— На тези не им ли спасихме живота, а? Не заслужаваме ли възнаграждение?
Сега насочи цевта към монаха.
— Хей, ти, остави това!
Онзи дори не погледна към него.
— Пусни го! — повтори Крейн, сетне добави: — Няма да повтарям! Остави го на място!
Монахът вече бе събрал разпиляното в чувалите, изправи се и ги понесе нанякъде. Крейн не се поколеба — първият откос бе в паважа пред краката му. Монахът спря, изчака секунда-две, продължи.
Вторият откос попадна в гърба му. Залитна, изпусна чувалите, те издрънкаха върху камъните, а той се подпря с ръце на близката стена. Остана така, дишайки трудно, тежко, но след малко коленете му поддадоха и той рухна встрани.
— Какво правиш, дявол да те вземе? — викна Хол, неповярвал на очите си. — Ти го уби! Монах уби!
— То си е наше! — глухо и с упорит, вдървен глас отвърна Крейн. — Наше си е! Да не съм оцелявал досега, че да гледам това злато тук и да си ходя у дома беден. Ти на нива ли искаш да копаеш, а? Защото аз не искам!
Старият абат гледаше в мъртвото тяло и мълчеше.
— Какво ме зяпаш — знаеш какво трябва да направиш — кимна с глава към другаря си Крейн. — Ей го, само един остана.
— Можем да си тръгнем и така — рече Хол.
— Ами! Мислиш, че ще си трае ли? Ще ни издаде като едното нищо. Колко му е да ни опише, а? Сетне ще ни разстрелят като убийци и мародери.
Ами — по-скоро тебе ще те разстрелят — рече си наум Хол. — Ти си убиец и мародер — аз съм герой. Избих сума ти есесовци и спасих златото на този манастир. Ще получа… какво! Медал? Похвали? А може би не… всъщност какво толкова героично направих? Нищо… обърнах картечницата срещу група нацисти. А те дори и на огъня не можаха да отвърнат.
Погледна Лари косо, сетне се взря в очите му и се досети. Тъмни огънчета пламтяха там, стари като света. Онази рана в гърдите на монаха не е била от рикошет, не. Той — Лари — още тогава си е правил сметка.
— Ти го убий… или… — глухо рече Крейн.
— Или какво?
Хол с удивление забеляза как оръжието в ръцете на Лари описа кратка дъга и застана по средата между него и абата. От това по-ясно, здраве му кажи.
— В тая работа сме заедно — обади се Крейн. — Или не сме. Избирай сам…
По-късно Хол си бе повтарял множество пъти, че не бе ли се съгласил, онзи със сигурност щеше да го убие. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че не е точно така. Лари си беше шубелия, а той самият дори не бе направил опит да му се противи. Би могъл да се опъне, още тогава, още на онова място. Би могъл да се пазари, пък иначе да изчака удобен миг… само че не го бе сторил. Отчасти защото знаеше, че Лари от логика не разбира, нито пък резонни доводи ще чуе. Но най-главното бе друго: на Хол медал или похвали сериозна работа нямаше да му свършат никаква. Знаеше си го това и тайничко в себе си се полакоми за златото. Трябваше му някакъв старт в живота, нужен му бе и малко късметец, още повече пари. Крейн бе прав: защо да се връщат у дома все така бедни, за да работят на някоя нива в нечия ферма ли? А в създадената ситуация връщане назад вече нямаше: Крейн току-що бе убил невъоръжен човек, при това свещенослужител. Кажи го двама или трима, защото съвсем ясно беше, че ще убие и абата. Време бе самият той да вземе решение и в този миг му хрумна абсурдната мисъл, че може би на тях двамата с Крейн им е било съдено пътищата в живота им да се кръстосат. За да извършат нещо заедно. И още: че в крайна сметка двамата не са много различни един от друг. И в същия миг с ъгълчето на окото си бе забелязал, че абатът отстъпва странично към църковната врата. И без да му мисли повече, насочи автомата, натисна спусъка. Спря да брои след първите пет патрона, а когато трептящият край дулото пламък секна и очите му се успокоиха, първото, което видя, бе кръстът. Лежеше на педя разстояние от разтворените пръсти на абата, осеян с капчици искряща като разпилени скъпоценни камъни кръв.