Отнесоха чувалите и сребърната кутия почти до Нарбон, заровиха ги в развалините на съседна ферма. Може би два часа по-късно по шосето се зададе колона зелени камиони. Прибраха ги и оттук нататък доживяха да видят края на войната след поредица битки из Европа, кога смело и с обърнато към Смъртта лице, по-често прикътани зад някоя преграда, изчакващи тя да ги отмине. Дойде време за демобилизация и връщане у дома в САЩ, но и двамата поискаха разрешение да останат в Европа известно време. Намериха си джип от военните излишъци, или по-точно той влезе в тази категория, когато си платиха съответния подкуп на съответния чиновник. С него се върнаха в Нарбон и прибраха заровеното. Крейн успя да влезе във връзка с хора от бизнеса с антики, които не бяха друго освен посредници на още по-безскрупулните колекционери на антично изкуство, вече ровещи с алчни ръце в още неизстиналите пепелища на следвоенната европейска култура. Тези хора не се заинтересуваха от сребърната кутия или нейното съдържание. Пергаментът не бе красив, нито им говореше достатъчно и го отхвърлиха като труден за пласиране. Един посредник рече, че трябвало да търси много специализирани колекционери, просто не си струвало. Тогава Крейн и Хол си разделиха плячката на две, където Лари прибра неособено изящната сребърна кутия, а Хол — пергаментния документ. Веднъж Крейн се опита да продаде кутията, обаче не му предложиха добра цена и той се отказа, решавайки да си я запази за спомен. Защото, честно казано, на него спомените за случилото се във Фонфроад му бяха наистина приятни.
Сега Лари намери кутийка кибрит в кухненски шкаф, запали, дръпна жадно, с удоволствие. Тъкмо гледаше през прозореца към задния двор, когато чу стъпките на слизащия по стълбището Хол.
— Ало, тук съм — обади се на висок глас.
Хол влезе в кухнята.
— Не помня да съм те канил да влизаш — рече намръщено.
— Слушай сега… — започна Крейн, но млъкна веднага, щом Хол направи две стъпки към него.
Сега бяха един срещу друг — двама наежени старци, Крейн с почти опрян в мивката задник, Хол — от другата страна, леко надвесен към него.
— Няма да слушам — почти крясна Хол. — Ти слушай! Писнало ми е от теб. Драйфа ми се, като те видя! Цял живот се въртиш около мен като неплатен дълг, мамка ти! Дълг, дето не може да се оправи. Значи днес слагам край на това. Ей тук и точка!
Крейн нагло пусна дълга струя дим в лицето му.
— Нещо да си забравил, момченце? — изсъска той. — Отлично помня какво направи там пред онази църква. С очите си го видях. Мислиш, че ще ти се размине ли? Аз си отивам, но и ти с мен!
Събрал известна смелост от собствените си думи, пристъпи крачка, изблъска Хол назад. Дъхът му миришеше лошо.
— Ще сложиш край ама друг път. Когато аз кажа, тогава ще…
Изведнъж очите му се изцъклиха, изпъкнаха, като че изскачат от гнездата си. Устата му се отвори широко, зейна и понечи да поеме въздух, а устните се разкривиха в шок. Стълбче тютюнев дим се източи бавно, след него изхвръкна струйка слюнка, а тя попадна върху лявата буза на Хол. Последният побърза да затули с длан зяпналата паст на Лари, измъкна от корема му есесовския кинжал и отново го заби между ребрата и в сърцето.
Хол знаеше какво прави. В крайна сметка беше го правил и преди. Тялото на Лари политна към неговото, засмърдя на изпражнения. Крейн се бе изпуснал.