Алис постепенно затъваше именно в такава пропаст на безнадеждност, отчаяние и гавра с човешкото достойнство и за нея надежда почти нямаше. Защото въпреки честата намеса на Луис тя не искаше да получава помощ и всячески й се съпротивляваше. Накрая Ейнджъл се убеди, че тази жена изпитва особена наслада да отблъсква Луис, да отхвърля опитите му за роднинска солидарност, каквито и да бяха те. Това неизменно водеше до все по-голяма деградация от нейна страна, а в крайна сметка доведе и до смъртта й.
Единственото, което Луис все пак успяваше да прави, бе да отправя сигнали към поредния сводник да внимава добре в картинката да не й се случи нещо лошо. И, разбира се, да плаща глобите й, за да е сигурен, че няма да влезе в затвора. По едно време Луис вече не можеше да гледа спокойно как тя затъва в блатото на дрогата и все повече запада физически. Затова може би не бе за учудване фактът, че някак пропусна смъртта на Фрий Били, респективно преминаването й в яслата на сравнително новия в бизнеса Джи Мак.
Онази нощ Ейнджъл дълго стоя зад него, наблюдавайки го безмълвно, с огромно състрадание. Накрая не издържа и рече:
— Но ти опита всичко…
— Не съм бил достатъчно настойчив.
— Все пак тя може и да е още жива…
Луис поклати глава едва доловимо.
— Не. Мъртва е. Усещам го, сякаш е взета частица от мен.
— Слушай какво ще ти…
— Недей. Лягай си.
И Ейнджъл се върна в леглото, защото наистина нямаше какво повече да му каже. Нямаше смисъл да му повтаря, че вината не е негова. Че хората сами определят съдбата си, че всеки сам взема решенията си. Че не можеш да спасиш човек, който не желае да бъде спасен. Колкото твърдо и систематично да се опитваш. Луис не би приел такива думи, просто не би могъл да ги преглътне. Усещаше вината си прекалено болезнено и остро, угризенията надвиваха иначе силния му характер. Смяташе се длъжник на Алис, мислеше, че пътят й не е бил определен единствено и само от нея, с действията си други хора и фактори също са го направлявали. И той е бил един от тях.
Днес за пръв път от появата на Марта и онова разкритие в Уилямсбърг Луис изглеждаше живнал, зареден с енергия. Ейнджъл усещаше какво може да означава това. Някой щеше да пострада във връзка със случилото се на Алис. И пет пари не даваше за това, дори се радваше, защото то би донесло покой в душата на приятеля му.
Междувременно стигнаха в гаража, където ги очакваше наетият автомобил — златисто камри.
— Мразя ги тези коли. А тази най-вече! — озъби се Ейнджъл и въздъхна.
— Аха, това вече го чух. Е, за късмет няма да я вземем, нали?
Ейнджъл го изгледа изненадан, но с подозрение.
— Защо? Онази жена в бюрото само как ме гледаше… сякаш не можем да си вземем читава кола, нали?
Оставиха си чантите на земята и се огледаха. Но дежурният с фирмената униформа вече подтичваше към тях.
— Изглежда, имате проблем с колата, нали?
— Пукната е гумата — рече му Луис и двамата се спогледаха с разбиране.
След като чу уговорената парола, дежурният клекна, ловко измъкна сгъваем нож от джоба си и още по-умело заби блестящото острие в предната дясна гума. Завъртя стоманата леко, измъкна ножа и го прибра, гледайки със задоволство как тя започва да спада.
— Вижте, съжалявам, че така се получи, но имам нещо по-хубаво — рече той. — Чудесно мъркюри, ей го там на края на редицата, виждате го, нали? Само че, моля ви, ще трябва поне единият от вас да се върне до офиса да го уредим документално.
— Аз идвам — откликна Ейнджъл с готовност. — Нали е с моята кредитна карта.
Двамата закрачиха към бюрото, а Луис вдигна чантите и се запъти към мъркюрито. Отвори багажника, сетне се огледа, чак тогава повдигна капака над резервната гума. На парче плат бяха поставени два глока, деветки, с общо осем резервни пачки, хванати с ластици по две и симетрично подредени встрани. Едва ли ще трябват повече патрони, рече си Луис. Няма война на Мексико да обявяваме, я.
Прибра всичко в широките джобове на връхното палто, грижливо постави капака на място, сетне постави чантите отгоре му. Когато Ейнджъл се върна усмихнат, Луис вече превключваше каналите на радиото, търсейки подходяща музика. На една от местните станцийки чу познато парче, беше „Трепет“ на Хауи Гелб. Не е лошо човек да уважава местните момчета, усмихна се той и остави музиката да свири.