Ейнджъл се настани на широката седалка с доволно пухтене, все пак познаваше чувството за хумор на Луис и този тип шегички не му бяха за пръв път. Луис го изгледа с полуусмивка, подаде му глока с две резервни пачки. И двамата провериха оръжието, презаредиха, опитаха предпазителите. Сетне прибраха пистолетите.
— Ти знаеш ли къде отиваме? — попита Ейнджъл.
— Хм, мисля, че да.
— Чудесно. Най мразя карти да разчитам.
И посегна към копчето за станциите.
— Не пипай там, човече. Предупреждавам те.
— Ега ти скучната музика.
— Остави я.
Ейнджъл въздъхна. Излязоха от полумрака на гаража, а навън ги пое още по-тъмната нощ. Иначе небето бе напръскано със звезди, хладен пустинен ветрец полъхваше през отворените прозорчета, разхлаждаше лицата им.
— Я, че тук било хубаво — обади се Ейнджъл.
— Аха.
По-дребният продължи да се взира навън, а след минутка подхвърли:
— Хей, няма ли да се отбием за по една поничка, а?
Късно беше, но отново се намирах на „Кортланд“, а в устата ми още нагарчаше от сосовете на тайландската храна. Откъм централната улица долитаха гласове и смях. На масичките пред един от баровете хората си допиваха, флиртуваха, пушеха. През няколко къщи светеше магазин, мъже с гащеризони сваляха стари мебели от голям камион и ги внасяха, внимавайки да не се спънат. Надпис предупреждаваше за дупки в паважа. Вървях, а стъпките ми глухо кънтяха. Странен въпрос ми хрумна: колко ли пласта надолу се чуват — в кухата, пореста земя?
Стигнах до къщата на Недо, застанах на прага. Този път не ми изигра номера с веригата, веднъж след като си казах името. Заведе ме в същия овехтял и опърпан офис, предложи ми чай.
— Хубав е — увери ме той. — Купувам го от магазина на ъгъла, познавам ги хората, свестни търговци са.
Кимнах, мълчаливо гледах, докато наливаше в изящни порцеланови чашки, мънички, чак на детски играчки приличаха. Взех едната в ръка, веднага личеше, че са много стари, по вътрешната стена се виеше същинска мрежа от много фини кафеникави, прилични на тънички нишки, пукнатини. Чаят наистина бе хубав: дъхав, силен.
— Чета във вестниците за случилото се — рече Недо. — Виждам обаче, че са запазили името ви в тайна.
— Може би се опасяват за сигурността ми — рекох.
— Видимо по-загрижени са от вас самия. Човек би могъл да предположи, че сам си търсите смъртта, било то съзнателно или подсъзнателно.
— Е, на този етап поне мога да кажа, че засега не съм я намерил.
— Засега. На този етап. Интересно говорите, г-н Паркър. Надявам се, че не са ви проследили дотук. Честно казано, нямам желание да свързвам продължителността на живота си с вашата.
Казах му, че съм бил внимателен и продължавам все в този дух.
— А сега, г-н Недо, моля ви, разкажете ми за Санта Муерте.
Недо се сепна, за миг изглеждаше озадачен, сетне лицето му се проясни.
— Говорите за убития мексиканец, нали? За него ли става дума?
— Първо вие ми отговорете, сетне ще видя какво мога да ви кажа аз.
Недо помисли, кимна в знак на съгласие.
— Това е нещо като мексиканска икона, култова — бавно обясни той. — Света Смърт — ангелът на низвергнатите, отхвърлените от обществото, беззаконните. Дори престъпниците и злите люде имат нужда от свои светци. Покланят й се на всяко първо число от месеца, понякога публично, понякога — тайно. Възрастни жени й се молят да спаси синове и близки мъжки чада от злото, в същия ред същите млади мъже й се молят да им помогне в замислено престъпление, да им подкрепи ръката да убият враговете си. Смъртта е най-новата Велика сила, г-н Паркър. В зависимост от замаха на косата й зависи дали ще ви защити или убие. Може да се превърне в убиец, може да бъде съзаклятник. Смъртта получава своя форма и образ в лицето на Санта Муерте. Тя е човешко творение, г-н Паркър, не и Божие.
Недо се изправи и потъна някъде из кьошетата на магазина. Върна се с череп, поставен върху грубо издялан дървен блок. Беше забраден със синя прозрачна марля с щамповани по нея образи на слънцето. Черепът бе боядисан в черно, изключения правеха зъбите, те бяха златисти. В костта бяха завинтени евтини обици, на краниума бе закрепена грубо направена от боядисана жица корона.
— Ето, — рече Недо, — това е Санта Муерте. Представят я и като скелет или украсен череп, често заобиколен с жертвоприношения и запалени свещи. Тя обича плътската любов, но тъй като си няма собствена плът, поощрява и одобрява сексуалното желание в поклонниците си и така съществува, вживявайки се в тях и чрез тях. Обличат я в крещящи дрехи, слагат й пръстени. Нравят й се чистото уиски, цигарите и шоколадът. По време на поклонение или служба не се пеят химни, свири се мексиканска инструментална музика. Тя е Тайна светица. Гваделупската Богородица минава за Светицата покровител на Мексико, но това е страна, където хората се ужасяващо бедни, борещи се за едното оцеляване, затова именно прибягват към престъплението, най-често от нужда, по-рядко поради склонност. Така или иначе си остават фундаментално религиозни, но им се налага да нарушават църковните и държавните закони, за да оцеляват. Сам разбирате, че говорим за държава, която е истински и крайно корумпирана. Санта Муерте позволява на тези хорица да обединят нуждата с вярата. Нейни икони и олтари се намират в Тепито — Мексико Сити, в Тихуана, в Сонора и Хуарес, където често се събират най-бедните.