Недо се наведе към мен, помисли малко.
— Къде е практикувал тази професия, г-н Паркър? — попита той и сега в гласа му прозвуча тревога. — Къде се е намирал магазинът му?
— В Хуарес — рекох аз. — Работил е в Хуарес.
Недо въздъхна продължително, сякаш бе очаквал да чуе нещо подобно.
— Жени… — рече той. — Момичето, което търсите, не е първото. Мисля, че Омеро Гарсия е професионален убиец на жени.
Когато прашното мъркюри, сега силно зацапано, влезе в паркинга, в „Харис Бест Рест“ цареше сравнително спокойствие. Коли имаше навсякъде, както винаги, но в ресторантчето нямаше жива душа. По това време на деня всеки зажаднял за женска плът тираджия би се радвал на голям избор сред проститутките, макар че броят им бе понамалял след полицейските набези във връзка с убийствата в „Спайхоул“. Кръчмата затваряше през нощта, но на бара все още висяха две жени, небрежно подпрели гърбове на плота с надежда да хванат последния възможен клиент. Самият той седеше на високо столче, пушеше трева и отпиваше бира направо от шишето. Беше достатъчно затъмнено, приглушените баровски светлини едвам докосваха лицето му, така че чертите му не се виждаха добре.
Ед беше отвън, подреждаше касите с бира и в този миг Луис се появи като зъл дух от мрака.
— Ти ли си собственикът тук? — попита той.
— Аха — рече Ед. — Търсиш нещо ли?
— Търся някого — поправи го Луис. — Кой държи жените тук?
— Те сами се държат — отвърна Ед, сам се изсмя на шегата си и се извърна да влезе в ресторанта.
По принцип неговите хора обслужваха клиентите, ще обслужат и този, щом като си каже какво иска. Обаче на пътя му пред вратата стоеше невисок мъж с тридневна брада, пък и неподстригван доста отдавна. Изглежда, обичаше и да похапва, защото бе понапълнял. Ед това само си го помисли, изобщо не му и хрумна да го казва на глас, защото онзи държеше пистолет. В момента не беше насочен точно в него, но Ед чудесно разбираше, че ситуацията е в движение и никой не може да ти каже какъв ще е следващият ход.
— Име ми е нужно — рече Луис спокойно. — Името на човека, който държеше Серета.
— Аз такава не познавам.
— Не си я познавал. За минало време става дума — рече Луис. — Мъртва е. Умряла в „Спайхоул“.
— Съжалявам да го чуя — рече Ед.
— Лично ще й предадеш съболезнования. Особено ако не ми кажеш името.
— Аз неприятности тук не искам.
— Онези бараки твои ли са? — попита Луис, посочвайки три паянтови постройки откъм външния периметър на паркинга.
— Да, за уморени шофьори са, дето им е писнало да спят по кабините. Който си плати, има и чисти чаршафи за през нощта.
— Или за един час, а?
— Това си е моя работа — отвърна Ед.
— Виж, писна ми, времето ми е кът. Инатиш ли се, ей там влизаме. Ще те заболи, всичко ще изпееш. Излъжеш ли ме, ще се върна, тогава ще умреш. Толкова е просто. Но имаш и трети избор.
— Октавио — бързо рече Ед, разпознал излъчването на Луис, макар и с известно закъснение. — Октавио се казва, ама го няма. Наистина. Ската се, когато убиха курвата.
— Разкажи подробно.
— Тя беше тук, има-няма два дни, бачкаше. Тогава дойдоха двама. Единият дебел, огромен и тлъст. Другият изглеждаше кротък, носеше сини дрехи. Знаеха му на Октавио името, направо при него отидоха. Поговориха си нещо, после се разкараха. Веднага след това ми каза, че е най-добре да забравим цялата работа. Същата нощ онези в мотела ги изтрепаха.
— Този Октавио къде отиде?
— Не зная. Честно, не ми каза. Изглеждаше здравата уплашен.
— Кой се занимава с жените, докато го няма?
— Племенникът му.
— Опиши го.
— За мексиканец е висок. С тънки мустачки. Зелена риза носи, сини джинси, бяла шапка. Ей го там, вътре е.
— Как се казва?
— Руис.
— Оръжие носи ли?
— Боже мой, всички тези хора носят патлаци.
— Викни го.
— Какво?
— Рекох „викни го“. Кажи му, че едно момиче е дошло, работа търси.
— Ще загрее, че съм го продал, сетне лошо ми се пише…