В същата костница въпросният човек бе наредил създаването на олтар на Санта Муерте — крайният резултат бе предмет с изящество и красива украса. Ако Омеро Гарсия е наистина от Хуарес, то голяма е вероятността реставраторът и той самият да са едно и също лице. В крайна сметка способен да работи със сребро с такова майсторство човек би могъл да постигне не по-малко и с друг вид материал. Като човешка кост например.
Облегна се на стола и въздъхна. Отново на преден план излизаше увлечението му по финия детайл — същото, което показа и когато говорехме за Преподобния Фокнър, книгата му и умението да работи с човешка кожа и кости.
Може би Гарсия наистина бе дошъл в Ню Йорк по свое желание, без чужда помощ, но дълбоко в себе си се съмнявах в тази възможност. Някой бе научил за таланта и влеченията му, респективно го бе отвел в Уилямсбърг и му бе дал пространство да работи. Именно затова е бил доведен на север — заради специалните му умения. Да е далеч от мексиканските федерални ченгета, сигурно и от онези, за които бе работил по-рано — търсейки подходящи жертви, вероятно убивайки ги също. Неочаквано в съзнанието ми се пръкна онази гадост — крилатата статуя от части на птици, животни и хора. Спомних си ясно и празните кафези, парчетата от кости върху импровизираната маса, инструментите — досущ майстор занаятчия, зарязал за миг работата си. Гарсия е бил на финала, работата му е била пред завършване — каквото и да са му били възложили да сътвори.
Погледнах към Недо, но той бе потънал в размисъл, впил очи в поставената на масата Санта Муерте.
Толкова много неща ми бе разказал и пояснил и все пак — имах чувството, че нещо е останало неказано. Питах се какво скри от мен този човек?
Тъкмо приближавах хотела, когато иззвъня мобилният телефон. Луис беше. Даде ми номера на уличен автомат и рече да му се обадя веднага щом се добера до нормална линия. Не беше трудно, спрях на улицата, позвъних му също от автомат с карта на „AT&T“. Чакаше ме, отзад ясно се чуваха шумовете на уличен трафик, някой пееше.
— Какво става? — попитах го аз.
— Сводникът, при когото последно е била Серета, се казва Октавио. След като я убили, той веднага се покрил, но намерихме племенника му, по този начин и самия него. Наложи се да го понатиснем. Призна, че тъкмо се канел да се връща в Мексико, в Хуарес, откъдето бил родом. Хей, слушаш ли ме?
Бях занемял, за малко да изпусна слушалката. В продължение на по-малко от час Хуарес се споменаваше за втори път. Започнах да подреждам картинката. Гарсия би могъл да познава Октавио именно от Хуарес. Серета бяга от Ню Йорк, попада в обкръжението на същия Октавио. Хванали са Алис, сто на сто са я разпитвали за приятелката й. Казала им е каквото знаела. Гарсия пуснал дума, Октавио научил, обадил му се. Тогава са изпратили и онези двамата да намерят Серета и да приберат каквото и да е била взела, евентуално скрила.
— Аха — рекох на Луис. — Ще ти обясня, когато се върнете. Къде е сега Октавио?
— Почина.
Поех въздух дълбоко, премълчах.
— Октавио е имал капия в Ню Йорк — продължи Луис. — Трябвало е да му се обади, ако някой започне да разпитва за Серета. Става дума за адвокат. Името му е Сикюла.
В Скарбъро Рейчъл седеше на края на леглото, притискаше в обятията си Сам. След дълги усилия детето току-що бе заспало. Пред къщата бе спряла патрулна кола, местните ченгета бяха заковали дъски върху разбития прозорец. Майката на Рейчъл стоеше приведена до дъщеря си, стиснала ръце между коленете и настоятелно я гледаше.
— Обади му се, Рейчъл — повтаряше за пореден път Джоун.
Рейчъл упорито клатеше с глава, но това не бе в отговор на майчините настоявания.
— Ама така не може да продължава! — изтърси Джоун на висок глас — Просто не може така…
Рейчъл обаче продължаваше да притиска дъщеря си и не казваше нищо.
Глава четиринайсета
Уолтър Коул ми се обади чак на следващата сутрин. Все още спях, когато телефонът иззвъня. По факс му бях изпратил списъка с номерата от разпечатката на Тейджър, тоест набираните от мобилния му телефон, с молба, ако му е възможно, да ги провери. Не успееше ли да го направи, имаше и други хора, към които бих могъл да се обърна. Този път щях да действам откъм обратната на закона страна, ама какво толкова? Иначе смятах, че Уолтър е в състояние да свърши работа най-бързо.
— Нали знаеш, че отварянето на чужда поща е федерално престъпление? — рече той вместо здрасти.