— Не съм го направил, само по погрешка сметнах, че писмото е изпратено до мен.
— Е, хайде от мен да мине. Всеки може да сгреши. Само да ти кажа: вече съм изчерпал хората, дето имат да ми връщат услуги, чуваш ли? Мисля, че с този път съвсем ги привършвам.
— Не се безпокой. Предостатъчно работа свърши, че и отгоре. Повече да не ти пука.
— По факса ли да ти ги изпратя?
— Недей. По-късно ще го уредим някак. Сега само ми прочети имената. Започни по часове — от един след полунощ на датата, дето съм я подчертал. Някъде по това време ченгетата са заковали Алис на улицата.
Вярвах, че някой се е обаждал на Тейджър с поръчка да отиде да й плати гаранцията. Надявах се още, че той пък сетне е позвънил на въпросната персона, за да докладва, че е свършил работата.
Коул ми прочете цял куп имена, нито едно не ми бе познато. Повечето бяха мъжки, само две — женски.
— Я, моля, повтори женските.
— Гейл Фрийдман и Хоуп Заан.
— Второто… това бизнес номер ли е или частен?
— Мобилен телефон, човече. Сметката е на името на пощенска кутия на „Ъпър Уест Сайд“, регистрирана е на частна фирма на име „Робсън Риълти“. Въпросният „Робсън“ е част от групата „Амбасейд“, същата, дето имаше отношение към онзи апартамент и сградата в Уилямсбърг. Излиза, че Тейджър се е обаждал два пъти: първия в четири и четири минути и още веднъж в четири и трийсет и пет минути на разсъмване. Повече обаждания от неговия телефон няма чак до следващия следобед. И този номер повече не фигурира.
Хоуп Заан — Ледената кралица. Представих си Сикюла в изисканата приемна, обръща се към ледено прекрасната си секретарка и й нарежда да не го безпокои — „Моля те, Хоуп, никакви телефонни разговори. Няма ме…“ — докато ме прослушва що за птица съм. На този Сикюла дните му май вече бяха преброени.
— Е, върши ли ти някаква работа? — попита Уолтър отсреща.
— Току-що ми потвърди нещо много важно. Можеш ли да изпратиш всичко по факса до стаята ми?
В нея имах персонален факс — стоеше на бюро в ъгъла. Дадох му номера отново, за всеки случай.
— Още проверих и мобилния номер, дето ни го каза Джи Мак — добави Уолтър. — Фиктивен е. Ако някога е съществувал наистина, то вече никъде не фигурира.
— Така и очаквах да бъде. Но няма голямо значение.
— Сега какво ще правим?
— Ти отдъхни, аз трябва да се прибера у дома. След това ще видим. Зависи.
— От какво?
— От любезността на непознати. А може би думата любезност не е най-точната…
Излязох да пийна едно кафенце и по пътя позвъних в офиса на Сикюла. Обади се жена, но си личеше, че не е обичайната му секретарка — тази, която познавах. Момичето отсреща имаше птичи глас, все едно цвърчеше. Сякаш в птичарник се обаждах.
— Добър ден, мога ли да говоря с Хоуп Заан, моля?
— Ох, опасявам се, че ще отсъства от офиса за няколко дни. Желаете ли да предадете нещо за нея? Ще го запиша и препратя.
— Ами господин Сикюла?
— И той не е тук, съжалявам.
— Кога очаквате да се върнат?
— Извинявам се, но мога ли да попитам кой се обажда? — опъна се секретарката.
Замислих се малко по въпроса и отговора. Сетне изтърсих:
— Кажете на Хоуп, че се е обаждал Еди Тейджър. Във връзка с Алис Темпъл.
Най-малкото обадят ли се Сикюла или Заан, поне да има за какво да си мислят.
— Тя има ли ви номера?
— Би могло да се каже — рекох, благодарих за отделеното ми време и затворих.
Санди Крейн започваше да се тревожи за съпруга си. По-малко в началото, сетне все повече и повече. Тази седмица се бе развила доста необичайно, случиха се отдавна неслучвали се неща: първо се появи надежда за пари, каквато не се бе задавала на хоризонта от много време насам. Второ: бяха изпитали взаимно удоволствие, каквото не помнеше също доста отдавна — откакто на Лари му беше понатежала възрастта и някои работи вече не му се правеха. А ето ти сега и тревога за съпруга, макар и здраво примесена с крайно егоистични интереси. Но наистина, какво ставаше с Лари? Все още не се бе прибрал, след като излезе да се срещне със стария боен другар. Пък като си помисли малко, той и друг път не се е прибирал по цели нощи, така че не е чак толкова необичайно. И все пак… Иначе продължителните му отсъствия от дома обикновено съвпадаха с конните състезания във Флорида, но пък вчерашното излизане бе по-различно — изцяло целенасочено, свързано с определена задача. Санди знаеше, че мъжът й си пада по залаганията на коне, което си е чист хазарт. Понякога се тревожеше от тези му навици, но докато се придържаше в рамките на приличното, нямаше намерение да му прави скандали, защото знаеш ли? Какъвто си е кибритлия, избухлив и вечно кисел, току-виж отрязал й някои от разноските, а тя и без това си нямаше кой знае колко удоволствия, с които да си угажда.