И ето, предната сутрин му се обади непознат мъж и описа фрагмент от пергамент, подобен на карта, и кутията, където е бил съхраняван. Човекът на телефона бе очевидно стар, опитваше се да запази анонимност, но се бе издал още в мига, когато бе използвал домашния си телефон, за да позвъни на нюйоркския номер на адвоката. Сикюла не загуби нито час, един ден по-късно вече беше на нужното място — в съответната къща заедно с помощничката си, поканени от постепенно напиващата се домакиня — грозна жена в евтин, окапан с водка костюм.
— Той скоро ще си дойде — повтаряше тя все по-често и вече леко фъфлеше. — Просто не мога да си обясня къде се бави…
По едно време Санди настоя отново да види парите и Сикюла изпълни желанието й. Тя протегна ръка и със закривен пръст нежно погали банкнотите, сетне се изкикоти високо и пиянски.
— Почакайте само да ги види и той — хълцукна тя. — Направо ще се насере дъртият пръдльо…
— Може би, докато чакаме, е най-добре да хвърлим един поглед на въпросния предмет — учтиво подхвърли Сикюла.
Санди го изгледа и хитро почука с палец носа си.
— На всичко ще му дойде времето — рече успокоително. — Лари ще ви го донесе… ей сегинка, значи. Ще го донесе, даже и да се наложи да вземе да го набие онзи дърт педал.
Сикюла усети помръдването на Хоуп Заан до себе си. И за пръв път благоразположената му физиономия започна да се променя, а маската на любезността падна.
— Да не искате да кажете, че въпросният предмет не е притежание на съпруга ви? — рече той все още внимателно.
Санди Крейн усети грешката, опита се да я поправи. Но беше късно, пък и главата й се бе замотала.
— Не, не, негов си е, ама нали разбирате… има един друг човек и той също има думата по въпроса, нали така? Но той ще се съгласи, сигурна съм. Няма къде да ходи, Лари ще го накара…
— Кой е този човек, госпожо Крейн? — попита Сикюла.
Санди поклащаше глава. Каже ли му, този тип ще се разкара и ще отиде да си преговаря директно с Хол, а той на тях с Лари пари при това положение няма да им пусне. Толкова бе просто, мамка му! И без това май много се бе раздрънкала. Я да си трае.
— Мъжът ми скоро ще си дойде — рече тя твърдо. — Повярвайте ми, погрижили сме се.
Сикюла се изправи. Толкова просто би могло да стане. Дават им парите, прибират пергамента и си тръгват. Проста, чиста работа. Ако сетне Брайтуел реши да отстранява продавача, негова си работа. Ама на, сега всичко се обърка. Би трябвало да предположи, че няма да е толкова лесно.
Сикюла не беше печен в тези дела. Именно затова му бяха придали госпожица Заан — нея си я биваше. Действително я биваше, и то много. Вече се бе изправила, сваляше жакета, разкопчаваше блузата, докато Санди Крейн я гледаше сащисано, зяпнала в нея с увиснала долна челюст, неразбираща и невярваща на очите си, занемяла. Чак когато Заан разкопча и последното копче и свали блузата от тялото, чак тогава Санди започна да загрява.
Сикюла смяташе, че татуировките по тялото на любовницата му са много шик, направо впечатляващи, още повече еротични. Макар че не би могъл да си представи какви ли болки е изтърпяла, докато са й ги правили. Като изключим лицето и ръцете, цялата останала част на тялото й бе плътно покрита с многоцветни илюстрации, така ги наричаше в съзнанието си адвокатът. Чудовищни, разкривени, преливащи едно в друго лица, така че почти бе невъзможно да отделиш някаква индивидуалност. Но най-страшни бяха очите, дори и за самия Сикюла. Прекалено много бяха на брой, големи, малки, разноцветни, почти всеки познат на човека цвят бе използван. До едно приличаха на овални рани върху плътта й.
Сега когато Заан пристъпи към Санди Крейн, те сякаш оживяха, зениците им заискриха, свиваха се и се разширяваха, очите като че се въртяха в орбитите, оглеждайки непознатото място, а пияната жена се разтрепери пред тях кажи-речи неистово.
Всичко това обаче бе може би просто игра на светлината.
Сикюла излезе в коридора, тихо затвори вратата след себе си. Прекоси късото разстояние и влезе в столовата, където се отпусна в едно кресло. Оттук ясно се виждаше алеята към дома и улицата отсреща. Огледа се, опита да намери нещо за четене, но единственото, което зърна, бяха броеве на „Ридърс Дайджест“ и типичните супермаркетни таблоиди. Чу гласа на госпожа Крейн в стаята отвъд, сетне ужким заглъхна. Но секунди по-късно лицето на Сикюла се разкриви в гримаса — жената крещеше с все сила въпреки превръзката на устата.