Нюйоркският клон на ФБР се бе местил толкова често, че служителите му вече се майтапеха с факта. Вървеше приказка, че били катун цигани, вечно в движение, постоянно мигриращи. През 1910 г., когато го откриха за пръв път, беше разквартируван в сградата на старата поща, мястото днес обаче е вече градски парк. След това се бе устройвал къде ли не — на „Парк Роу“, в сградата на финансовото министерство на „Уол“ и „Насау“, край централната гара, в съда на площад „Фоли“, на Бродуей, в бившите линкълнови складове, както ги наричаха на Източна 69-а, най-накрая вече получи официалната си главна квартира във федералната сграда „Джейкъб Джейвитс“ недалеч от „Фоли“.
Обадих се на същото място малко преди единайсет часа, помолих да ме свържат със специалния агент Филип Босуърт, този, дето бе посещавал Недо да се интересува от информацията му относно Седлиц и Вярващите. Разиграваха ме доста и накрая ме прехвърлиха на администрацията. И тя носеше едно от онези претенциозни лъскави имена, дето нищо не означават, да се чуди човек как да ги дешифрира. Официално отделът се нарича Офис на служебния мениджър, което ще рече, че тамошните хора не се занимават с оперативна и следователска работа. На телефона бе човек, който се представи като Грантли, и ме запита за името и причината за обаждането ми. Продиктувах му номера на разрешителното си, повторих, че ми е много нужно да се свържа със специален агент Босуърт във връзка с издирването на безследно изчезнало лице.
— Специален агент Босуърт вече не работи в нашия офис — рече Грантли.
Ядосах се, но се насилих спокойно да попитам къде тогава мога да го намеря.
— Не мога да ви кажа — бе отговорът.
— Може ли да ви оставя моя номер и вие евентуално да му го предадете?
— Не.
— А можете ли по някакъв начин изобщо да ми помогнете?
— Мисля, че не.
Благодарих му. Така и не бях сигурен защо, ама нали това е възпитаният начин на поведение.
Отлично знаех, че Едгар Рос е все още сред началниците на отдел Специални агенти в нюйоркския клон. Ако не е станал дори и още по-голям шеф. За разлика от другите оперативни федерални подразделения, с изключение на Вашингтон, в Ню Йорк този отдел не е най-главното ръководно звено. Рос е равен по чин на заместник-директора, човек извънредно свестен на име Уилмотс. В същото време му е и подчинен, пък той самият има цял куп подчинени заместник-началник отдели и е най-старшото и най-влиятелно федерално ченге, което изобщо познавам. Пътищата ни се бяха кръстосали навремето, докато преследвах човека, който уби Сюзън и Дженифър, и все си казвам, че Рос ми дължи някоя и друга услуга, макар че в началото направо не можеше да ме трае. Иначе по-късно понякога ми е пускал известна служебна аванта в името на доброто старо време. Подозирам също, че все още изпитва неохотно благоразположение към мен, но това е може би защото съм гледал прекалено много телевизионни предавания на тема полицейско битие. От ония, в които намръщените лейтенанти винаги тайно ги спохождат хомоеротични фантазии относно изкривяващите се от бачкане подчинени. Е, разбира се, това са думи пресилени и със сигурност отношението на Рос към мен едва ли попада под този знаменател, обаче той понякога е прекалено труден за разбиране. Какво да ви кажа? Човек не знае какво може да очаква, нали?
Обадих се в неговата служба почти веднага след като Грантли ме сиктирдоса. Дадох си името на личната му секретарка и зачаках. Тя изчезна някъде, върна се след известно време и рече, че Рос го нямало, но по-късно ще му предаде, че съм го търсил. Това все пак бе нещо. За миг рекох да задържа дъх и да изчакам на място, пък може и той да позвъни, но в крайна сметка реших, че най-много паяжини да хвана. От номера със забавянето на секретарката заключих обаче, че Рос е някъде там, само че е решил да ме поразиграе. Кой знае какво ли е научил този път за мен?
Много ми се искаше вече да се прибирам при Рейчъл и Сам, но в същото време ми бе нужно — поне докато съм в Ню Йорк — да събера цялата налична информация и тогава да си замина. Е, накрая си рекох, че нямам друг изход, освен да се изръся прескъпо за такси и да се разходя до федералния площад.
Този район е особена смес на конфликтни култури: от източната страна на Бродуей се извисяват големите федерални сгради, заобиколени с железобетонни барикади и украсени с изчанчени ръждясващи произведения на модерната скулптура. На другата страна, откъм мощната фасада на ФБР, се редят витрините на множество магазини с реклами на евтини часовници, шапки и какви ли не джунджурии, но в същото време там се върти доходоносен бизнес с документация и съвети за имигрантите. Тук са и евтините магазини за облекло с голяма отстъпка — мъжки костюм можете да си купите за 55,99 долара. Взех си кафенце в „Дънкин Донътс“, поседнах на масичка и реших да почакам, може би ще засека Рос. Защото в крайна сметка, ако не друго, беше човек на навика и рутината. Лично си го бе признал последния пък, когато се видяхме: тоест от самия него знаех, че най-често се храни в „Старкс Въранда“ на ъгъла на Бродуей и „Томас“ — ресторант за правителствени чиновници, създаден може би още през деветнайсети век. Само не дай Боже напоследък да не се е научил да похапва в движение на служебното бюро. Е, висях поне два часа, допих кафето и се въртях като гламав на стола, когато накрая той наистина се зададе откъм служебния вход на път към ресторанта. Истинско удовлетворение изпитах от следователските си умения и изпълнен с оптимистични чувства, бързо закрачих към него. Да, но ми беше съдено да претърпя бързо разочарование и да изпитам болката на отхвърления. Още щом ме видя, изражението му се промени и той отсече: