— О, не, не. Изчезвай.
— Вече не пишеш, не се обаждаш — усмихнах му се аз. — Губим връзката. И какво се получава? Връщаме се в изходната позиция — както навремето, нали?
— С теб връзка не ми е нужна. Предпочитам да ме оставиш на мира.
— Аз пък мислех, че ще ме поканиш на обяд, ще почерпиш.
— О, не! Абе ти какво, не разбираш ли думата „изчезвай“?
Спря на края на тротоара и това му беше грешката. Трябваше да се пробва да се спаси, като се шмугне в трафика.
— Виж, опитвам се да открия един от твоите агенти — рекох примирително.
— Аз да не съм ти нещо като личен пропуск в Бюрото, а? — изгледа ме той. — Какво си се лепнал за мен? До шията съм затънал в работа. Терористи ли не щеш, наркотрафиканти ли, гангстери всякакви. Цялото ми внимание е заето с хиляди ежедневни проблеми. Секунда свободно време нямам. Каквото и когато ми остане, го деля с хората, които харесвам — семейството, приятелите… с всеки, само да не си ти самият.
Извърна глава от мен и с омерзение загледа продължаващия гъст, неспирен трафик. Гледах го и неволно си представих: както си е ядосан, вади патлака и картата, размахва ги, колите спират, той си пресича. Без мен, разбира се. Сигурно бе научил за Гарсия.
— Хайде сега — подхванах го отново. — Зная, че тайно ме харесваш. Вярвам, че и снимката ми си пазиш. Твоят човек се казва Филип Босуърт. В администрацията ми казаха, че вече не работел при вас. Каквото и да означава това. Моля те, само искам да се свържа с него.
Трябва да призная, че за малко щеше да ми избяга. За секунда отместих очи и той рискува, втурвайки се на сляпо през минаващите автомобили. Само че тутакси хукнах след него.
Някои и други спирачки изскърцаха зловещо, но пристигнахме отсреща цели, макар и запъхтени. Изгледа ме и в очите му се мярна нещо като усмивка.
— Все се надявах някой да те прегази — рече сурово, но си знаех, че е впечатлен.
— Ти се правиш на голям страшник, обаче аз нали те познавам — в душата си като памук — продължавах да го будалкам, дано мине. — Виж, Босуърт само няколко неща ще го питам, а?
— Защо бе? Какво толкова ти е притрябвал той лично?
— Онази далавера в Уилямсбърг. Човешки останки в склада. Сигурно знае нещо за историята на случая и замесените хора.
— Какви хора, бе? Аз само за един чух. И го застреляли. Веднага се досетих, че си ти. Кога ще спреш да гърмиш така, а? Колко пъти стана вече?
Междувременно стигнахме пред входа на „Старкс Въранда“. Знаех си, че вляза ли с него като навлек, само ще намигне на охраната и преди да съм казал „ох“, ще изхвърча навън, за да се приземя по задник на паважа. Погледнах го в очите и ми се стори, че разчитам поне една от мислите му: опитваше се да прецени дали да ме разкара, или да ме поразпита. Знаеше хитрецът, че винаги може да научи нещо полезно, дето другите ченгета не го знаят. Изглежда надделя това, може би повлия и вероятността, че ще вися отвън и ще го чакам, докато се нахрани.
— Този същият не е сам — помагали са му, настанили са го там, дали са му поръчки — рекох с апломб.
— Колегите казаха, че си търсил безследно изчезнала жена.
— Че ти откога говориш с простите ченгета? — запитах злорадо.
— Бюлетини получаваме един куп, умнико — зачука ми го той. — И ето го там и твоето име. Накарах един подчинен да позвъни в 96-и участък, да понаучи туй-онуй.