— Видя ли, знаех си аз, че ти липсвам.
— Това е нещо относително. Кое е момичето, чиито кости сте намерили?
— Алис Темпъл. Приятелка на един приятел.
— Ти приятели много никога не си имал. А един от малкото го зная — доволно е затънал. Все с кофти хора дружиш.
— Ех, Рос, видиш ли ме, все конско ми четеш. Вземи помогни малко ей така, заради доброто старо време.
— Видиш ли, ей затова с теб винаги е трудно. Страхотен навлек си, не знаеш къде да спреш. Друг като теб не познавам — всичко да прецака.
— Босуърт е човекът — натъртих аз. — Филип.
— Ще видя какво мога да направя. Може би някой ще ти позвъни по-късно. Но на мен повече не ми се обаждай, чуваш ли? Просто забрави.
Вратата се отвори, излязоха две възрастни дами. Рос се шмугна непосредствено след тях. Останах да държа вратата, изчаках да се отдалечи достатъчно и подвикнах:
— Е, хайде, ще ти се обадя, нали?
Марк Хол не преставаше да повръща. Още откакто се прибра у дома, стомахът му се разбунтува, докато накрая загуби мярка и избълва цялото си съдържание. И пак, и пак. А предната нощ почти не бе спал, цялото тяло го болеше, главата го цепеше още повече. Добре че съпругата му я няма, иначе щеше нервите да му скъса с опявания и настоявания незабавно да повика лекар. А така му беше по-лесно — издрайфа се в тоалетната чиния, положи мокра буза на студените плочки в банята. Лежеше, изчакваше да последва поредният спазъм. Бе загубил представа за времето. Колко часа бе лежал така? Поне няколко. Отлично съзнаваше: каквото и да прави, каквото и да мисли за Хари и случилото се, от едно не може да избяга. Отвратното, тежко, вонящо последно издихание на Лари, когато му заби ножа. Лъхна го право в носа, сякаш духът на Крейн му диша в лицето някъде от Отвъдното. Ето, помисли си за това и отново забълва жлъчна течност и пяна, то иначе в корема му вече нищо друго нямаше.
Странно нещо. Той този идиот Крейн от много отдавна го мрази. Колчем го срещнеше, все едно демон някакъв му се хили от задгробното гадно, давайки му да разбере какво ще го чака там. Страшният съд и грозни мъки заради общите грехове — убийства и мародерски грабеж. Какво друго?
Бе се надявал Хари просто да склопи очи и сам да си пукне един ден, ама на, не стана така. Хари си бе същият — безсмъртен сякаш, както някога през войната.
Марк Хол бе убивал достатъчно през онези години. Някои от жертвите бяха врагове, далечни фигури в чужди униформи, стреля в тях от разстояние, карабината трещи, фигура пада. И край.
Други бе срещал в близък бой, някак като лична схватка, защото в такава ако ти не убиеш, тебе ще те убият. И убиваше, целият оплискан — и лице, и униформа — с кръвта на врага. Обаче от такава смърт не се бе плашил, претръпна още след първия случай. Отдавна вече го нямаше онова невинно момче, което се бе качило във военния автобус на път към базата за обучение. Престана да съществува, а Хол се превърна в мъж, пресметлив, претръпнал, способен да отнеме живота на друго човешко същество. Това си беше война, всеки да се спасява както знае — трепеш наред, за да не си отидеш ти самият. Сетне бе повярвал, че тези кървави дни и опит са останали далеч назад в миналото, че ги е надживял. Не си бе помислял дори и за миг, че ще вдигне ръка с нож срещу невъоръжен възрастен човек, та бил той толкова омразен и отблъскващ, колкото Хари Крейн. Самият шок от извършеното и последвалото по-късно омерзение някак изпиха енергията му, погълнаха я и сега съзнаваше, че вече нищо не може да бъде както си беше.
Марк чу, че на предната врата се позвъни, но не стана да отвори. Нямаше нито силата, нито желанието да го направи. Пък го беше и срам да се появи в този си вид, който и да бе отвън. Остана легнал на пода в банята, затворил очи. Може би се бе унесъл и заспал, защото по едно време се стресна от звука на отваряща се врата. Напрегна взор, съзря два чифта крака — мъжки и женски. Очите му полазиха по женската фигура нагоре, минаха полата и стигнаха до ръцете. Тогава му се стори, че по тях има кръв. Запита се дали пък и тя не вижда неговите ръце по същия начин?
— Кои сте вие? — запита Хол.
Бе съвсем отпаднал. Гласът му гъгнеше и стържеше, досущ метла от клони по суха земя.
— Тук сме, за да поговорим за Лари Крейн — рече Сикюла, а Хол се опита да надигне глава, но го заболя и се отказа.
— Не съм го виждал — рече той.
Сикюла приклекна край възрастния мъж. Сега Хол успя добре да огледа чистото, гладко избръснато лице, проблясващите златни зъби. И хич не го хареса.