А думите на Джоун звучаха в съзнанието ми отново и отново. Веднъж вече бях загубил толкова много: втора подобна загуба би била непоносима и вероятно би ме убила. И в непознатата за мен, странна и враждебна тишина в къщата отново усетих, че губя представа за времето: минало и настояще се размазаха и сляха, рухнаха бентовете, които бях изградил с вяра между онова, което е било, и другото, което би могло да бъде, пропуснаха мъчителни спомени в новия ми живот. Чувах гласове, които осмиваха надеждите, че миналото може наистина да бъде погребано.
Всъщност тях ги отприщи тишината, заедно с някакво чувство за екзистенциална летаргия, за прекъснато кратко съществувание. Дрехи на Рейчъл все така си висяха в шкафовете, не ги бе взела всичките, а на нощната масичка стоеше нейна козметика. Балсамът й бе на поличката в банята. На плочките пред мивката във формата на въпросителна се виеха няколко косъма от буйната й и дълга червена коса. Леглото миришеше на нея, отпечатък от главата й бе останал и върху възглавницата на кушетката пред прозореца на спалнята, където обичаше да се изтяга и чете. Под леглото намерих бялата й панделка, а под радиатора — случайно търкулнала се обица. На мивката имаше неизмита кафена чашка с отпечатък от начервените й устни. В хладилника открих преполовено блокче шоколад — нейно беше, от любимата й марка.
Детското легълце на Сам си бе на мястото по средата на стаята й, защото се бе оказало, че Джоун пази старите детски легла на тавана в техния дом. Естествено, че беше по-лесно да се свали едното от там, отколкото да се разглобява тукашното и да се пренася с кола чак до Върмонт. Мисля си също, че на Рейчъл не й се е искало да изнася детското легло от нашия дом. Много добре си е давала сметка какво би означавал за мен този жест — неизбежни мисли за необратимост на заминаването им. Край леглото и стената бяха оставени и повечето от играчките на дъщеря ми, търкаляха се и дрешки. Събрах последните и ги отнесох в коша за пране, решавайки по-късно лично да ги изпера. Докоснах възглавничката и дюшечето с пръсти, сетне ги подуших — усетих типичната бебешка миризма, по същия начин някога миришеше и Дженифър.
И ето, нападат ме спомените: виждал съм подобни неща и в миналото, само че обстоятелствата са много по-жестоко трагични — цепнатините между дъските на пода са пълни с кръв, много кръв. По легълцето се валят дрехи, върху детския стол седи кукла. На масата има чашка с кафе, изпита наполовина, в съседство — стъклена чаша с остатъци от мляко. Животът в къщата е спрял сякаш само за миг, но всъщност не е така. Виждам оставена четка за коса с косми по нея, козметика, гребен и четки, червило… изглежда, че хората са излезли за мъничко, а сетне ще се върнат и всеки ще си довърши започнатото. Кафето ще бъде допито, косата вчесана, куклата ще бъде прибрана или положена да спи заедно с детето. Битието ще продължи и ще ми позволи да заема своето място в него, да живеем заедно, да се обичаме много и заедно да ни дойде краят. И няма да ме оставят сам да страдам и тъгувам за тях.
Въпреки всичко така бе станало, а болката и страданието се бяха превърнали в единствен мой спътник и така продължи извънредно дълго време, докато накрая нещо от тях се върна… върнаха се родени от агонията ми фантазии. Две сенки, които бяха почти моята съпруга и дъщеря.
Почти.
Сега се намирах в друга къща и отново около себе си усещах повеи от нечий живот, ехо от дела недовършени, думи недоизказани. Само че субектите на тези възпоминания съществуваха нейде далече, на други места, на други нива. Тук по пода кръв нямаше, може би не още. Тук окончателността не си бе казала думата, само животът бе застинал за миг, колкото да си поемем дъх. И да преосмислим нещата. Преоценка да направим може би. И всичко би могло да продължи, може би не тук, а някъде далеч от този дом, някъде, където ще има сигурност.
И ето, светлината бавно гасне, отвън загърмява. Руква пороен дъжд, нощта захлупва земята като тъмен саван. Полудочути гласове шепнат в мрака, докосват ме невидими пръсти. В косата си усещам пръст, в носа — кръв.
ние оставаме
при теб
винаги ще бъдем
Събуди ме звънът на телефона. Изчаках да се включи телефонният секретар. Обади се мъжки глас, звучеше ми познато, не можех със сигурност да си спомня кой беше. Оставих касетката да се върти — нека го запише.