Но постепенно отслабваше, жизнената му енергия го напускаше, започна да му изневерява и паметта. Нападна го и онази проклета болест, Алцхаймеровата. Полека-лека и безмилостно му отнемаше всичко, което е ценно в един човек, разпадаше личността и интелекта му. И затова на мен се падна да му повтарям същите неща, на които ме бе учил навремето, и така някак неусетно от ученик се бях превърнах в учител на дядо си.
Истинското цвете има дълбоки корени, фалшивите виреят на плитко.
Малко преди да почине, болестта го отпусна, това беше, разбира се, явление изключително временно. Но неща, които иначе изглеждаха завинаги загубени за него, се върнаха обратно в съзнанието му. Помнеше съпругата си и брака си, дъщерята, която им се бе родила. Помнеше сватби и разводи, кръщенета и погребения, имената на колеги, които много преди него бяха поели пътя на последната тъмна нощ без надежда за утринно зарево. Говореше като картечница, изстрелваше безспирни спомени и някак успя да изживее словесно целия си активен живот в продължение на няколко часа.
Сетне всичко това отново изчезна и той потъна в безпаметен, безличен мрак, сякаш потокът кратко възстановени факти от живота му бе отнесъл и последните му характерни качества, оставяйки само една празна кухина с белезникави прозорци. Те отразяваха всичко, но не излъчваха нищо, защо нямаше какво да излъчат.
Все пак в последните мигове на яснота той ме хвана за ръката, а очите му заблестяха с особена светлина, нетипична за него. Сами бяхме, и двамата усещахме, че сетният му час не е далеч, че неговото слънце залязва.
— Виж, баща ти… — рече той. — … ти не си като него, да знаеш, различен си. Всички семейства носят своя кръст, своето бреме, своята загубена душа. Майка ми беше тъжна жена, баща ми така и не успя да я направи щастлива. Не беше негова грешката, не беше и нейна. Такава си беше тя, просто такава, но хората в онези години не можеха да го разберат. Болест някаква я мъчеше и я довърши, също както ракът изяде майка ти. И в твоя баща имаше нещо подобно — болест ли да го нарека или нещо нездраво, сам не зная. Може би именно то бе привлякло майка ти към него — защото й е говорело за онова, което е мъчело нея самата. Въпреки, че тя невинаги искаше да чуе онова, което то й казваше.
Много пъти съм се опитвал да си припомня татко, но годините минаваха и все по-трудно бе да извадя от паметта си някакъв достатъчно ясен образ. Опитвах ли се да си го представя като външност, все някаква сянка падаше върху лицето му или чертите му бяха разлети и неясни. Беше полицай, самоуби се със собствения си пистолет. Казваха, че го е направил, защото не можел повече да живее с делата си. Разказваха ми също, че убил момче и момиче, след като му се сторило, че момчето вади пистолет от вътрешния си джоб. Никой обаче не можеше или не искаше да обясни защо пък е убил и момичето. Тогава сам си казвах, че сигурно обяснение наистина няма или пък то е неадекватно на случилото се.
— Аз така и не стигнах до мига да го запитам защо го е направил, но ми се струваше, че поне малко разбирам случилото се — каза ми дядо. — Виждаш ли, и в мен има частица от същата тази тъга, има нещичко и в теб, макар и не точно същото. Цял живот съм се борил против нея. Не се оставих да ме разсипе по онзи начин, по който разсипа майка ми. И ти така трябва да постъпиш — да не й позволиш да те победи.
И стисна ръката ми още по-силно. Сетне по лицето му се изписа внезапно объркване. Млъкна и присви очи — видимо се опитваше отчаяно да си спомни какво е искал да каже.
— Онази тъга — обадих се аз в желание да му подскажа. — Говореше за тъгата във всички нас.
Сега лицето му се отпусна. Видях, че от дясното му око се отрони сълза, плъзна се по бузата надолу.
— При теб е по-различно — продължи той. — По-трудно е, част от нея идва не отвътре, а отвън, от друго място. Не ние сме ти я предали с кръвта си. Ти сам си я носиш. Тя е част от теб, част от природата ти. Тя е стара и…
Изскърца със зъби и цялото му тяло се разтресе, сякаш се бори за още малко яснота на ума.
— Те имат имена.
Тези думи излязоха с особена сила. Сякаш някой ги изхвърли от системата му, отряза ги и запокити като тумори.
— Те всички имат имена — повтори той и гласът му сега бе съвсем различен, не беше неговият.
Груб някак, изпълнен с жестокост и отчаяна омраза. За миг човекът на леглото се промени, нещо го трансформира в друго същество. Вече не беше моят дядо, а нещо много по-различно и страшно. Нещо от друг свят, овладяло болестта и западащия му дух, заредило го с друга енергия, за да може поне за кратко да направи връзка с друго измерение или пространство, до което иначе достъп няма.