— Всички те, те имат имена и те са тук. Винаги са били тук. Те обичат болката, нещастието и страданието и винаги търсят, винаги виждат…
И ще те намерят, защото и ти носиш същото в себе си… ще трябва да се бориш с него. Не можеш да бъдеш като тях, но си им нужен. Винаги са те търсили.
И в същия този миг се надигна от постелята, сетне падна назад напълно омаломощен. Пусна ръката ми, а по кожата ми имаше дълбоки отпечатъци от пръстите му.
— Те имат имена… — прошепна за последен път и болестта отново го надви, променяйки го, както разляното мастило променя водата, в която попада, отнемайки му спомените отново, захвърляйки го в мрака.
— Те имат имена…
Позареден с енергия, пуснах Уолтър да потича в двора и седнах да прослушам телефонните съобщения. Разходката ме бе ободрила, опреснила съзнанието ми, прекараното на гроба време ми бе донесло някакъв особен мир, а в същото време ми бе дало отговор на нещо — защо думите на Недо относно Вярващите ми се бяха сторили познати. Защото ги бях чувал от дядовите уста при онези особени обстоятелства. Усещах облекчение още може би и поради факта, че бях стигнал до някакво решение и оттук нататък нямаше нужда да агонизирам и страдам.
От Рейчъл съобщение нямаше. Едно или две бяха конкретни предложения за работа. Тях ги изтрих. Третото беше от секретарката на Рос в Ню Йорк. Обадих й се веднага, тя обясни, че Рос отсъствал от офиса, но обеща да го потърси и да му съобщи, че съм го търсил. Рос ми звънна още преди да съм успял да си направя сандвич. Гласът му звучеше на фон с вторични разговори и шумотевица — изглежда беше в ресторант или някакво друго заведение, може би и бар. Чувах дрънчене на чинии, звън на чаша, хора говореха и се смееха, изглежда, по време на хранене.
— За какво се вайкаше толкова, че бързаш с Босуърт, когато половин ден не можеш да сколасаш да се обадиш, а? — заяде ме той незабавно.
— Не ми беше добре — рекох. — Наистина съжалявам.
Извинението, изглежда, удиви Рос.
— Бих попитал как си сега — отзова се той в типичния стил, — но не ми се ще да оставаш с впечатлението, че нещо ми пука за теб.
— Добре, добре. Ще го минем като миг на слабост.
— Е, кажи, интересува ли те все още каквото питаше?
Замълчах за миг, замислен, сетне рекох:
— Да. Интересува ме.
— Босуърт не е от моите хора. Не е бил оперативен работник, следователно е под егидата на друг колега.
— Кой? Как се казва?
— Казва се г-н Не е Твоя Работа, чак ли си? Не ставай нагъл. Всъщност няма толкова голямо значение. При дадените обстоятелства и аз бих постъпил с Босуърт по същия начин, както и неговият шеф. Сгафил е, подложили са го на обичайната процедура.
„Обичайната процедура“ във ФБР наричат неофициалния метод за разправа с агенти, дето вместо да слушкат, своеволничат и правят бели. В по-сериозни случаи, като например да говориш повечко пред журналистите за безобразията на високопоставените, най-напред се вземат мерки за дискредитиране на въпросния агент. Колегите ги разпитват за навиците му, съответно намери ли се нещо лично, което да го компрометира, то на свой ред се „подава“ на пресата, та да го представи в кофти светлина. ФБР се придържа към правилото да не уволнява служители в подобна ситуация, защото тогава бюрото само ще подскаже на обществеността, че човекът може би е говорел истини. Да подгониш „съгрешил“ агент, и да му (й) окаляш името е далеч по-ефективна мярка.
— А той с какво се издъни? — попитах Рос.
— Босуърт е компютърджия преди всичко, специализирал е кодове и криптография. Не мога да ти кажа повече, защото ще издам служебна тайна и сетне ще трябва да ти запушвам устата и прочие. Абе, истината е повече във факта, че аз самият не му разбирам работата, а на тебе как да ти я обяснявам тогава, а? Иначе се оказало, че той покрай служебното си работел малко така и частно. Карти, древни манускрипти. Отначало му правили забележки, имал служебно мъмрене от ПО-то…
Знаех, че във ФБР има отдел, наречен „Професионална отговорност“ (ПО), той се занимава със случаите на нарушаване на служебната етика, изтичане на информация, издаване на служебни тайни и прочие.
— … ама до дисциплинарната комисия не се стигнало. Само че това било още преди една година. А сетне нашият човек си взел отпуска и хоп! — цъфнал не където и да е, а в Европа, и то във френски затвор. Тамошните го пандизили за оскверняване на църква.