— Какво? Църква ли?
— Ако трябва да сме абсолютно прецизни, за манастир ставало дума. Абатство на име Сет Фон. Заловили го на място: разкопавал пода на крипта някъде посред нощ. Арестували го, уведомили нашия представител в Париж и той, разбира се, направил всичко възможно, за да не стигне тази история до вестниците. Когато се върнал в САЩ, от работа го отстранили, но без уволнение, с право на заплата. Наредили му да потърси професионална помощ, само че за беля през този период не е бил под наблюдение. Върнал се на работа след седмица-две, а в същото време в едно от онези откачените списания, дето пишат за неидентифицирани летящи обекти, световни заговори и прочие, се появило интервю „с анонимен агент на ФБР“, който твърдял, че бюрото възпрепятства налагащо се с актуалността си разследване на култова дейност в САЩ. Веднага се досетили, че пак става дума за Босуърт, който каканижел все една и съща дивотия за свързани крипти, кодирани карти, сатанински и тям подобни страхотии. Тогава на по-високо ниво решили, че този път наистина се налага да го отстранят както му се полага и ето ти го пуснат през процедурата. Достъпът му до секретни материали бил отнет или снижен до елементарни неща. Отнели му правото и да работи с компютър и да се рови из Интернет с помощта на „Гугъл“. Дали му някаква си работица далеч под възможностите и бюро край мъжкия кенеф в сутерена. Отрязали му контактите с колегите, но той пак се опъвал.
— И?
— Е, ясно какво. Накрая му предложили да се подложи на медицинските прегледи за годност за работа в бюрото. Знаеш къде са, нали? В Колорадо — „Пърл Хайтс Сентър“.
Проверка за „годност за работа“ във ФБР е все едно смъртоносна целувка за кариерата на един действащ агент. Откаже ли да се яви на прегледите, това е равносилно на самоуволнение. А подложи ли се, най-често резултатът е „психическа неустойчивост“ и той е предрешен от ръководството още преди субектът да се е явил на място в колорадския център. Проверките се извършват в специализирани медицински институции, които имат нарочни договори за лечение и прегледи на федерални служители. Обичайно продължават три-четири дни. Въпросният агент е поставен в пълна изолация, без да се броят, разбира се, контактите с медицинския персонал, дават му се за попълване листовки или устно отговаря на около 600 въпроса само с „да“ или „не“. Даже и да е бил напълно нормален, когато се е явявал за проверка, излизайки, можете да бъдете сигурни, че вече е изкукал.
— Явил ли се е на тестовете?
— Тръгнал за Колорадо, до центъра така и не стигнал. При това положение автоматично го уволнили.
— А къде е сега?
— Официално казано, нямам си представа. Неофициално, като за теб, е в Ню Йорк. Изглежда, че родителите му имат пари, разполагат с апартамент на Първа и Седемдесета в жилищен дом на име „Удроу“. Босуърт живее там, поне доколкото разбрах, но вероятно е изперкан. Не е имал контакти с бюрото след уволнението. Сега вече знаеш, нали?
— Дотук разбрах само, че не бива да постъпвам на работа във ФБР и да взема да се ровя в чуждестранни църкви или манастири.
— Не се бъзикай. За работа във ФБР хич и наум да не ти идва. Няма да те пуснем и покрай сградата да минеш, камо ли да постъпиш, затова забрави. Обаче сведенията, дето ти ги давам, не са за без нищо. Ако Босуърт има нещо общо с далаверата в Уилямсбърг, очаквам подробно да ме информираш.
— Разбира се, така е справедливо.
— Справедливо ли каза? Ти откога разбираш от справедливост? Във всеки случай запомни: пръв искам да науча, в случай че Босуърт има пръст в онази работа.
Обещах незабавно да му позвъня, ако разкрия каквото и да е с отношение към неговата работа. Това, изглежда, го задоволи. Затвори, без да каже думичката „довиждане“, но пък не ме и напсува, нали?
Продължих да изслушвам записаните на телефонния секретар съобщения. Последното бе от човек на име Матисън. Беше ми бивш клиент. Миналата година бях разследвал случай, свързан с къщата, където бе починала дъщеря му. Не бих казал, че краят беше много ведър, но пък самият Матисън остана доволен от моята работа.
Сега се обаждаше, за да ми каже, че някой се интересувал и разпитвал за мен. Обърнал се към него за евентуална препоръка или поне така твърдял. Човек на име Алексис Мърнос го посетил с обяснението, че идва от името на своя работодател, а последният на този етап предпочитал да остане анонимен. Матисън бе особен човек, имаше силна интуиция и бе склонен към подозрителност. Затова не му дал подробности, съобщил му възможно най-малко за мен. Мърнос си тръгнал, без да остави телефон за евентуален контакт, и единственото, което още изпуснал относно работодателя, било, че е доволно богат и обичал да действа максимално дискретно. Матисън молеше да му се обадя, след като получа съобщението.