— Не бях сигурен как точно да действам, но предпочетох да постъпя точно така — обясни Матисън, след като секретарката прехвърли линията на неговия телефон. — Пък и толкова много въпроси ми прозвучаха подозрително.
— А той самият не обясни ли поне нещичко за това защо ме търси?
— Направо нула — нищо не каза. Предложих му да ви се обади лично, щом като има нужда от частен детектив. Той рече, че точно така ще постъпи, а сетне добави, че ще ми бъде много благодарен, ако запазя тайна относно посещението му. И аз, естествено, веднага ви се обаждам.
Благодарих му за предупреждението, а той настоя да го потърся в случай, че имам нужда от друга помощ. Веднага след като приключихме разговора, аз се обадих в офисите на „Прес Хералд“ и потърсих Фил Айзъксън, изкуствоведа на изданието. Казаха ми, че е излязъл, но по-късно ще се прибере, тогава му оставих съобщение. Причината да го търся бе чиста проба изстрел в мрака, но Фил бе човек, силно ерудиран в редица области, от изкуствата чак до архитектура и право, че още и други. Във всеки случай щях да го поразпитам относно „Стърн & Къмпани“ и търга, който фирмата организираше. Което ми напомни, че Луис и Ейнджъл не се бяха обаждали сравнително отдавна. А това бе нетипична ситуация. Едва ли щеше да продължи така още дълго.
Реших да отскоча до Портланд, по този начин да убия малко време, поне докато се чуя с Айзъксън. Взех и друго решение: утре ще помоля съседите да се грижат за Уолтър и ще се върна в Ню Йорк с надеждата Рос да се навие да ми пусне нещо повечко за бившия агент Босуърт. Включих алармената система, оставих Уолтър полузаспал в кошчето му и потеглих. Знаех си, че в мига, когато затворя вратата, той ще хукне право в офиса и ще се намести на канапето — то му беше любимото за излежаване място. Обаче какво толкова, нека се кефи псето. Доволен бях, че го имам около себе си, а лепящите се постоянно по мебелите косми са все пак дребна цена за кучешкото другарство.
Всички те имат имена.
В съзнанието ми пак заиграха дядовите думи. Шофирах, а след тях се занизаха и други — на Недо, на Клодия Стърн също.
Бунтовни били двеста ангели… Енох дава имената само на деветнайсет…
Имена. Да. В южен Портланд имаше християнска книжарница. Почти бях сигурен, че ще имат раздел на тема Апокрифи. Крайно време беше да прочета повече за Енох.
Червеното беемве се закачи за мен още на магистралата и остана така и когато я напуснах, за да се отбия към улицата около „Мейн Мол“ — това е пазарният център. Влязох в големия паркинг, спрях точно пред хлебарницата „Панера Бред“. Там изчаках, но беемвето мина зад мен и продължи. В него имаше двамина. Дадох им пет минути, сетне излязох от паркинга, като непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. След малко го зърнах — беше спряно пред „Дънкин Донътс“, но този път не се опита да ме следва. Направих две кръгчета и сравнително бързо загрях кой беше смяната в проследяването. Този път беемвето беше синьо, а отпред имаше само един — водачът, но бе повече от ясно, че аз съм обектът на неговото внимание. Почти се ядосах. Какво става — цели две беемвета? Плащат им за две коли, вероятно на час свършена работа, което означаваше евтино. Нещо в мен се палеше да спра и да ги запитам какво толкова искат, но не бях сигурен, че ще успея да си овладея нервите. И без това бях станал доста избухлив — кажи-речи бе сигурно, че цялата работа ще завърши зле. Тогава постъпих иначе: обадих се по телефона. Джаки Гарнър вдигна слушалката още на първия сигнал.
— Хей, Джаки, как е? — рекох топло. — Какво ще кажеш да пукнем нечия и друга тиква?
Изчаках в колата пред магазина на Тим Хортън, дето продава понички. Червеното беемве остана в паркинга на „Мейн Мол“ през улицата отсреща, а синият му браток увисна в паркинга на „Шератон“. По една от двете страни на пътя. Аматьорска работа, но с известни перспективи за бъдещето.
Иззвъня мобилният в джоба ми.
— Къде си, Джаки?
— Пред „Бест Бай“.
Огледах се бързо. Пикапът му работеше на нулева в съседната алея.
— Синьо беемве, масачузетски номера, може би през три редици коли от теб. Закова ли го? Ще тръгне веднага, щом и аз потегля.
— А другата кола къде е?
— Пред „Мейн Мол“ — на паркинга. Червено беемве. Вътре са двама.
Джаки, изглежда, се озадачи.
— Ама тия типове същата марка ли карат?