След малко вратите на беемвето се отвориха. Водачът бе прясно избръснат мъж на средна възраст в евтин сив костюм. Приличаше на служител от компания, дето се бори двата края да свърже и едва-едва успява. Я тежеше осемдесетина кила, я не — значи колкото половината на един Фулси. Партньорът му бе по-едър и плещест и все пак двамата заедно да тежаха най-много един Фулси. Е, да речем Фулси и четвърт, ако Тони не взема редовно хапчетата за отслабване и други разни медикаменти. Доджът е с тъмни прозорци, затова можем да простим привързаността на мъжа в сиво, що се отнася до казаните от него думи.
— Хей — рече той, — я разкарай тая шибана тенекия оттук. Бързаме значи.
В продължение на петнайсет секунди нищо не се случи. През това време примитивните, задръстени с химикали мозъци на братята се опитваха да обработят постъпващата информация под формата на казани за любимия им камион обидни думи. Сетне шофьорската врата на доджа се отвори и един здравата ядосан Тони Фулси се изтърси на цимента без особена грация. Носеше купувани от магазин „Гигант“ найлонова фланела за голф, еластично долнище на анцуг и бачкаторски ботуши с метални носове. Шкембето му издуваше фланелата като бирена бъчва, а ръкавите й едва стигаха до огромните бицепси, по-надолу нямаше как. Пък и материалът не бе достатъчно гъвкав да обхване изкуствено надутите мускули. По раменете му и чак до ушите играеха дебели мускулни въжета, а симетрията не се губеше от издадения нагоре врат като същински пън. Общо взето, приличаше на човек, насила глътнал огромна закачалка за дрехи.
Брат му Поли се изсули от другата страна. В сравнение с неговата грамада от мускули и плът Тони изглеждаше малко нещо недохранен.
— Божи мили! — възкликна шофьорът на беемвето.
— Аре сега, Господ ти бил крив. И той ли кара такава шибана тенекия, а? — изръмжа Тони.
Сетне братята се хванаха на работа.
Синьото беемве се залепи за мен по целия път до „Дийринг Авеню“, допускаше по две, най-много три коли помежду ни, но нито за секунда не ме изпусна от очи. Джаки Гарнър пък вървеше след него. Направих ненадеен ляв току зад хлебопроизводителя „Биг Скай Бред Къмпани“ и намалих, за да му дам шанс да ме настигне. Иначе рискуваше да ме изпусне, понеже кръстовището беше току отпред и предлагаше множество възможности за измъкване. Зърнах в огледалото за задно виждане, че се поколеба, колкото да прецени възможностите, сетне сви вляво. След него зави и Джаки. Веднага щом и тримата се оказахме в уличката, включих на задна и натиснах газта. Онзи в беемвето погледна назад, загря, че нещо става, и намери единствена възможност да свие вдясно и в служебния паркинг на хлебопроизводителната фирма. Така печелеше единствено малко време и пространство. Направи завоя бързо и добре, само че ние двамата го заклещихме само секунди по-късно и почти го заковахме срещу високата стена.
Излязох от колата с изваден пистолет, държах го ниско, увиснал край панталона. Никого не исках да плаша. Приближих, а той задържа и двете си ръце на волана с леко повдигнати пръсти. Сега вече го зърнах отблизо. Носеше размъкнат син костюм с вратовръзка в подходящ тон. Кабелчето на слушалката на мобилния му телефон бе защипано за ревера на сакото. Изглежда не бе успял да се свърже с приятелчетата си, но това можеше да се очаква.
Кимнах на Джаки, той в дясната ръка държеше браунинг със скосено дуло. Насочи го в човека на кормилото, с другата отвори вратата.
— Излезте — рекох спокойно. — По-бавно.
Човекът постъпи изцяло, както му казах. Беше висок, оплешивяващ на темето, иначе косата му бе черна, прекалено дълга за добрия вкус, пък и не стоеше добре.
— Не съм въоръжен — обяви той.
Джаки го опря на моята кола, ловко го опипа. Обискът завърши с появата на портфейл и пистолет от глезенен кобур.
— Това к’во е? — попита Джаки. — Сапун за крака сигурно, а?
— Човек не бива да лъже — рекох поучително. — Че езикът му почернява.
Джаки ми подхвърли портфейла. Съдържаше масачузетска шофьорска книжка, името на нея бе Алексис Мърнос. Имаше и няколко делови визитки с името на компания — „Дрезден Ентърпрайзис“ с офиси в Пруденшъл, Бостън. Мърнос бе шеф на корпоративна служба за сигурност.
— Казаха ми, че задавате въпроси за мен, г-н Мърнос — започнах аз. — Много по-лесно би било да се обърнете направо към моя милост. Всичко щях да ви кажа.
Не отговори.
— Провери как са другарите му — кимнах на Джаки.
Джаки се отстрани на известно разстояние, извади мобилния телефон и заговори. Чуваха се само възклицания от рода на „ъхъ“ и „да, да“, като изключим накрая едно изречение със загрижен тон: