След малко го последва бяло момиче. Стори й се невръстно, най-малкото едва ли бе достатъчно възрастно да шофира. И все пак — ето го, беше там — пред очите й, — облечено в черна миниполичка, на високи токове, значително увеличаващи дребния ръст, със завързана на опашка черна коса. Деликатните черти на лицето му изглеждаха грубо размазани от пластове зле нанесени гримове. Вървеше с мъка, сякаш изпитваше болка. Задмина я, но възрастната жена протегна ръка, докосна го и помоли:
— Извинете ме, госпожице, за миг…
Момичето спря и я погледна с големи сини очи. Изглеждаха мътни.
— Пари не мога да ви дам — рече то.
— Не ви искам пари… нося една снимка, моля ви само да я погледнете. Може би ще познаете момичето на нея?
Бръкна в чантата, извади снимката на дъщеря си и я протегна. Момичето се поколеба, взе я и се загледа, сетне я върна.
— Вече я няма.
Възрастната жена бавно пристъпи напред. Не искаше да плаши момичето.
— Значи я познавате?
— Всъщност не. Виждала съм я тук някъде, наоколо. Но ден-два след като започнах да работя, тя изчезна. Не зная къде отиде, просто оттогава я няма. Чувала съм да й викат Ла Шан — уличното й име, тукашното. Не вярвам така да се казва наистина.
— Вярно, права сте — казва се Алис.
— Да не сте й майка?
— Да, така е.
— Стори ми се приятен човек, но нали ви казвам, не я познавам отблизо.
— Добро момиче е, наистина.
— Чакайте малко, имаше приятелка, да. Мисля, че се казва Серета.
— Знаете ли къде мога да я намеря?
Момичето поклати глава.
— Не. И тя се махна. Бих желала да ви кажа повече, но не мога. Извинете ме, трябва да вървя.
И преди да се опита да го задържи, момичето излезе на светлото и се включи в потока минувачи, сетне се отдалечи. Жената го последва с очи, после тръгна след него. Видя, че пресича улицата, приближава онзи същия чернокож млад мъж, който я бе ударил, и му подава пари. Сетне се върна при другите проститутки, очакващи клиенти на улицата.
Къде ли са полицаите? — запита се жената. Защо допускат това да става буквално пред очите им? Експлоатация на деца, страдания? Че това момиче е малолетно, тя вече бе сигурна в това. Да работи с тялото си, да бъде използвано по този най-долен начин, убивано бавно и в плът, и в дух. А щом позволяват подобни неща, колко ли ще се загрижат за някакво си изгубено чернокожо девойче, попаднало в същата тази река на човешкия порок и низост, повлечено завинаги от мътните й води?
Глупачка е била да вярва, че ще дойде в този голям чужд град и ще намери детето си сама. Разбира се, че най-напред се бе обаждала на полицията, и то няколко пъти, преди да се реши да тръгне на север. Беше им дала всички важни данни и подробности, за които бяха питали. Посъветваха я да се яви лично, да попълни формуляри, да напише молба. Беше ги послушала, ето и предния ден се бе явила в онзи участък и говорила с разследващия полицай. Бе наблюдавала изражението му, докато говореше за дъщеря си, бе забелязала как то се изменя винаги, щом споменеше обстоятелствата на живота й. За него Алис бе просто още една наркоманка, попаднала в лоша среда, затънала в опасен живот. Може би беше искрен, когато обеща, че ще направи всичко по силите си, за да я намери. Но в себе си жената знаеше, че изчезването на дъщеря й за него не е толкова важно, колкото например това на бяло момиче от богато и влиятелно семейство. Или поне момиче без белези от спринцовки между пръстите на ръцете и краката.
Замисли се за миг. Дали да не отиде отново в полицията и там да разкаже за онзи, дето я беше ударил? И за думите на бялата проститутка? Но не, не, нямаше смисъл. Едва ли нещо ще се промени, дори и да им съобщи тези неща. Няма смисъл повече да разчита на полицията. Минало му бе времето. Сега й трябва човек, който ще вземе нещата присърце, намирането на Алис да бъде за него приоритетна задача, а не просто още едно име в постоянно растящия списък на безследно изчезналите лица.