— Разкажете ми какво стана пред дома ви, моля — запита Рийд, отклонявайки намека ми. — Какво почувствахте?
Опитах се да си припомня поредицата усещания, дето ме бяха споходили. Опитът направо засили световъртежа и желанието да повърна, но се насилих да ги преодолея.
— Беше се облегнал на колата си. В следващия миг ми връхлетя… буквално се залепи за мен — казах им аз. — Усетих дъха му, на вино миришеше, и вкусът му бе същият. После помня, че ме държеше за ръката и ме влачеше към неговия автомобил. Значи от него са тези разкъсвания на нея. Помня, че капакът на багажника му се отвори и ми заприлича на огромна рана. От кръв и човешка плът беше направен… направо смърдеше…
Рийд и Бартек отново се спогледаха.
— Е, какво? — попитах ги аз.
— Виждахме ви добре и двамата, докато се приближавахме — обясни ми Бартек. — Той не се е помръдвал през това време. Не ви е и докосвал.
Без да кажа дума, свалих ризата, обърнах раните към тях.
— Ама пък си имам ето тези — не сдържах язвителността си.
— Вярно, факт — отвърна Рийд. — Не може да се отрече. Нещо каза ли ви?
— Каза ми, че било трудно човек да ме открие. И че сме имали неща за обсъждане.
— Нещо друго?
Помнех усещането, че падам, падам, летя надолу и пламтя. Но не желаех да го споделям с тези мъже, защото то носеше още и чувство на унизителен срам и съжаление. В същото време един вътрешен глас ми повтаряше, че на тези двамата мога да им имам доверие, че са свестни и готови да отговорят на някои от въпросите, на които отговор нямах, а не се очертаваше да имам. Наивно нещо е това вътрешният глас, ама пък… И тогава изтърсих:
— Усещах, че падам отвисоко, всичко около мен се въртеше, губех свяст. В същото време пламтях целият, а около мен имаше и други горящи. Чух го да говори, докато ме влачеше към колата. А може и така да ми се е сторило.
— И какво казваше?
— „Намерен“. Каза един-два пъти, че съм бил намерен.
Ако Рийд бе изненадан от думите ми, поне не го показа. Бартек обаче нямаше покерджийските качества на колегата си. И в същия миг изглеждаше направо шокиран. Или потресен. И двамата мълчаха, но забелязах многозначителния поглед, който Рийд хвърли на по-младия.
— Този човек Вярващ ли е? — попитах ги тогава аз — още един изстрел в мрака.
— Откъде ви дойде наум да запитате точно това? — изгледа ме странно по-възрастният.
— Имаше белег на ръката. Нещо като двузъбец. Недо ми обясняваше, че всички те го носят. Вярващите.
— Но вие дори и представа си нямате какво е това Вярващ, нали? — подхвърли Рийд и в тона му усетих някакво снизхождение, което никак не ми хареса.
Опитах се да запазя гласа си равен и учтив. Доста голямо усилие ми бе нужно. Тогава рекох:
— Мразя да се отнасят с мен като с невежа и да ми размахват надежда за просветление като кокалче под носа — рекох ужким тихо. — Този номер не го обичам дори когато и на кучета го правят, затова не прекрачвайте мярката тук. Отлично зная какво търсят, зная и какво са в състояние да направят, за да си го осигурят.
Все така гневен се изправих, взех от тезгяха книгите, дето ги бях купил в южен Портланд, и захвърлих едната към Рийд. Улови я непохватно във въздуха с двете си ръце, тя се разтвори и страниците се смачкаха. Продължих да изстрелвам поредица думи към него, докато той разлистваше томчето.
— Седлиц. Енох. Черни ангели в телесни форми. Апартамент с човешки останки, кости, натопени за остаряване в пълна с урина вана. Крипта в мазе, декорирана с човешки кости, подготвена за пристигането на сребърна статуя със заловен в метала демон. Човек, който седи примирено в горяща кола, докато тялото му се изпепелява. Украсен със златни дрънкулки череп на млада жена — поставен в ниша в стената. Самата тя заклана в специално построено за подобни цели, застлано с фаянсови плочки помещение. Сега по-ясен ли съм, отче, или братко, не знам как предпочитате да ви наричам?
Рийд бе достатъчно възпитан да направи извинителна физиономия, обаче аз вече съжалявах за избухването си пред двамата непознати. Не толкова за това, че си изпуснах нервите, колкото заради непредпазливостта да издам какво зная. Беше прибързано, погрешно. Лошо като тактика.
— Съжалявам — обади се Рийд. — Не съм свикнал да работя с частни детективи. Винаги допускам, че дадено лице не знае достатъчно по такива особено, хм, специализирани теми… и да си призная честно, рядко съм бил изненадан, както сега тук.