Седнах на масата, кимнах извинително и изчаках да видя какво още ще каже.
— Вярващите или онези, които ги ръководят, са убедени, че са паднали ангели, низвергнати и прогонени от Небето, сетне преродени в човешки тела. Убедени са още, че никой не е в състояние да ги унищожи. Убият ли ги, те се понасят в етера в нематериална форма и така, докато намерят подходящ гостоприемник. Това може да отнеме години, десетилетия и повече дори, но след това същият процес започва отново и отново. Ако ли не ги убият, тогава смятат, че процесът на стареене при тях е значително по-бавен, отколкото при нормалните хора. Или че са безсмъртни — тоест неподвластни на Смъртта. В това наистина вярват.
— А вие в какво вярвате?
— Не вярвам, че са ангели, паднали или други, ако това ме питате. Навремето съм работил много в психиатрични болници, г-н Паркър. Най-често срещаната заблуда или илюзия, да я наречем мания за величие или ако искате, разстройство, сред този вид душевноболни е представата, че са Наполеон Бонапарт. Не зная защо най-често се предпочита именно Бонапарт, а не да речем Хитлер или генерал Патън например, но, честно казано, тази подробност не ме интересува професионално, затова не съм я проучвал. Достатъчно ми бе да разбера друго: никакво значение няма за един такъв възприемащ се като Наполеон пациент дали аз му вярвам или не. Познавах един господин от Пакистан, бе на четирийсет години, без дрехи тежеше стотина килограма. Изобщо не му пукаше, че не го признавам за френски император, самият той си вярваше. Ето такъв, г-н Паркър, е случаят и с Вярващите. Те си вярват, още повече постоянно убеждават разни други по-слаби души да възприемат същата вяра. Някои от тях очевидно особено добре владеят силата на сугестията. Умеят да внушават свои мисли, да „имплантират“ фалшиви спомени на плодородна почва, тоест в подходящи индивиди. В същото време със или без тази илюзия те и хората, с които се ограждат, са не по-малко опасни за околните.
Не ми казваше всичко обаче. Обстоятелствата около кончината на Алис бяха ясно доказателство, че тези индивиди определено са много по-страшни в действията си, а и по-могъщи, отколкото Рийд бе готов да признае. Поне в този момент, а може би и пред мен. Ами ДМТ — наркотичната субстанция, намерена в останките на Алис и трупа на Гарсия? Не, не беше въпрос на сила на волята и внушението. Подчиняването на хора в техния случай се постигаше и с други средства и това бе очевидно. И все пак какво търсеха при мен тези двама свещеници?
— А какво според вас е искал да каже с думата „намерен“?
— Не зная.
— Не ви вярвам.
— Това си е ваше право.
Реших да го преглътна, продължих с друго.
— Добре, тогава какво знаете за компания на име „Дрезден Ентърпрайзис“?
Сега Рийд наистина се удиви.
— Зная нещичко, но не е много. Собственост е на човек на име Джоаким Стъклър. От германски произход е, така че зависи как ще го произнесете — може да е и Йоахим Щуклер или може би Щюклер. Колекционер е.
— С него ми предстои да се срещна в Бостън.
— Той ли се свърза с вас?
— Изпрати свой бияч да уреди подробностите. Всъщност бе изпратил трима наемници, двама от тях се оказаха истински шутове и известно време май няма да упражняват професията. Между другото и те се опитваха да ме работят…
Рийд въздъхна неспокойно при тази явно намекната заплаха и поклати глава.
— Ще ви кажа нещо, г-н Паркър. Може би ви изглеждаме слаби, но зад нас стои голяма сила. А фактът, че призванието ни е да бъдем Божи служители, съвсем не ни прави беззащитни.
— Хората, дето прегазиха пратениците на този Стъклър-Щюклер, се казват Тони и Поли Фулси, братя са — рекох непринудено. — Не мисля, че са добри католици въпреки италианския си произход. И още по-точно казано, изобщо не са читави люде, но се гордеят с делата си. Нали сте работили в психиатрични институции, сам казахте — психарите са особена категория. Никакви угризения няма да имам, просто ще ви ги изпратя, при положение, че аз сам и лично не реша да ви усложня живота или да ви предам на някой друг, пред когото братя Фулси ще изглеждат като мисионери.
Не зная какво дирите тук, защо сте дошли, какво всъщност мислите по въпросите, за които говорим, още и защо се правите на интересни. Но ще ви обясня друго: убитата млада жена се казваше Алис Темпъл. Тя е братовчедка на един от най-близките ми приятели, обаче думата „братовчедка“ не обяснява добре онзи ангажимент, който той смята, че има към нея. Също както думата „приятел“ не е в състояние да предаде смисъла на огромния ми дълг, който пък аз имам към него. Заедно търсим отговорните за смъртта й и ще ги намерим. Това е императив. В този контекст не зная как възприемате заплахите ми. Вероятно не ви плаши възможността да ви налетят двама сто и петдесет-шейсет килограмови итало-американски бизони с объркана душевност. Но ще ви кажа и друго: приятелят ми Луис е с доста по-нисък праг на търпимост от мен. С други думи: всеки, който застава на пътя му, пречи с нещо, отказва информация, си играе с огъня и може здравата да се изгори.