— Не ви казах по-рано, но ми се струва, че и друг път съм виждал подобие на Брайтуел — рекох неочаквано и за самия себе си.
— Къде?
— На картина от петнайсети век, която ми показаха в ателие на Клодия Стърн. Тази седмица ще бъде предложена на търга заедно с кутията от Седлиц.
Очаквах Рийд да се подиграе с моето наблюдение, но не стана така.
— Г-н Брайтуел е интересен в прекалено много отношения. Но най-простото обяснение в неговия случай е, че векове наред роля в човешкото битие са играли поредица негови предци, с които той удивително силно си прилича.
Кимна на по-младия си спътник и Бартек измъкна от чантата си папка. От нея извади снимки и картички и започна да ги подрежда на масата. Бяхме в дъното на заведението, на келнерката бяхме казали, че си имаме всичко, затова тя не се въртеше около нас често. Придърпах с пръст най-близката до мен снимка, вдигнах я да я огледам по-отблизо. Беше черно-бяла, показваше група мъже, повечето с нацистки униформи, но сред тях зърнах и неколцина цивилни. Общо не бяха повече от дванайсетина, седяха на дълга дървена маса близо до подобна на хан постройка, а пред тях имаше празни винени шишета и остатъци от храна.
— Ето го Матиаш Щюклер — отляво и малко по-назад — рече Бартек. — Униформените са членове на специален есесовски екип. Цивилните са от службата Аненербе — тя се е занимавала с проучване на родово наследство, а някои от служителите й са преподавали и в университетите. През 1940 г. службата е придадена към СС и става негов отдел. Сетне на практика се превръща в Химлерова изследователска институция, има широки прерогативи и е доста брутална в действията си. Нейният експерт по расовите въпроси Бергер пръв вижда огромния потенциал за експериментиране в концентрационните лагери и това е някъде през 1943 г. По същото време посещава Аушвиц и прекарва осем дни там. Избира над стотина затворници за специализирани изследвания, измервания и оценки, „процесира“ ги в газова камера, а сетне изпраща труповете в анатомична клиника в Страсбург.
Всички служители на Аненербе са имали есесовски офицерски чинове. Неколцина от тях — ето ги тук — са били заедно с Щюклер във Фонфроад, респективно са били убити там. Снимката е правена няколко дни преди смъртта им. По същото време множество от Щюклеровите бойни другари от полка „Адолф Хитлер“ са загинали в боевете след десанта в Нормандия, опитвайки се да спрат мощната офанзива на съюзниците. Офицерите на снимката са част от най-лоялните му, специално обучени кадри. Останалите са избити някъде в Унгария и Австрия в отчаяните и самоубийствени опити на нацистите от Третия райх на всяка цена да забавят напредването на противника към Германия. До един са били посветени, макар и на погрешна кауза люде.
Огледах мъжете и лицата им. Нищо впечатляващо нямаше в тях, макар че самият Щюклер изпъкваше сред групата — беше най-висок и най-едър, може би и най-млад. Изражението му бе вяло, чертите — възгруби, а дръзновеният блясък в очите му, изглежда, бе отдавна угаснал. Тъкмо щях да оставя снимката, когато Бартек рече настоятелно:
— Огледайте мъжете отзад.
Чак сега обърнах внимание на факта, че на фона на основната група се виждаха и други маси. И по тях бяха насядали униформени, тук-таме сред военните имаше и жени, но повечето бяха само мъже. В десния ъгъл на маса седеше сам мъж с чаша вино в ръка. Изглежда, че в мига на снимането беше дискретно извърнал лице към групата висшепоставени есесовци, затова физиономията му се виждаше частично.
Беше Брайтуел. Може би съвсем малко по-слаб и с повечко коса, но подутият и подпухнал врат си бе същият, а особените лицеви характеристики с леко женствената уста, макар и леко размазани, разсейваха всяко съмнение за евентуална грешка.
— Но тази снимка е правена преди около шейсет години — рекох аз. — Като нищо може да е подправена.
— Винаги е възможно подобно нещо — рече Рийд, но в гласа му звучеше съмнение. — И все пак ние мислим, че тя е автентична. Дори и да приемем, че тази е манипулирана, то разполагаме с други, където място за съмнение няма.
Силно заинтригуван, събрах снимките на куп и започнах да ги разглеждам една по една. Повечето бяха черно-бели, няколко — кафеникави. Част от тях носеха на гърба си дати, най-старите датираха чак от 1871 г. Най-често представяха църкви или манастири, нерядко с богомолци или групи поклонници пред тях. Във всяка от тях се мяркаше въпросната фигура — странна, отблъскващо пълна, с пълните устни и бялата кожа.
Наред с фотографиите попаднах на преснимана картина с отлично в техническо отношение качество. Много приличаше на показаната ми от Клодия Стърн, възможно да е била рисувана от същия художник. Сюжетът бе много близък — пак имаше група конници, отново батална атмосфера с насилие и сблъсъци. Хоризонтът пламтеше, групи мъже се сражаваха ожесточено, касапницата бе графично представена — добре се виждаха отделни детайли на страдание и смърт. Конниците изпъкваха със същия символичен знак — двузъбец в червено на седлата им. Водеше ги мъж с дълга коса, под големия му плащ се виждаше бронята. Авторът бе представил очите му по особен начин, с нарочно нарушени пропорции — те изглеждаха прекалено големи за главата му, затова се забелязваше белият белег в едното, сякаш боята бе изстъргана, за да се види платното отдолу. Отдясно безпогрешно разпознах Брайтуеловата фигура, в лявата му ръка знаме с нарисуван на него червен двузъбец, в дясната — отрязана женска глава, държеше я за косата.