Рийд сви рамене.
— Не зная. Ако искат да ги затворят. Или по-лошо. Не е моя работа.
— А не казахте ли, че те не могат да бъдат убити?
— Не извъртайте думите ми, не сте внимавали. Казах, че те вярват в безсмъртието си. Не е едно и също.
Затворих очи. Това ми миришеше на лудост.
— Сега знаете всичко онова, което знаем и ние — продължи Рийд. — Искаме от вас единствено едно: на свой ред и вие да споделите вашата информация относно тези хора. По този начин ще ни помогнете. Ако се срещнете със Стъклър, ще ви бъда задължен да ми предадете всичко, което ще ви каже той лично. И още, намерите ли този агент на ФБР — Босуърт, — също да ни уведомите. Възможно е той да разполага с много важна информация. В създадената засега ситуация той остава неизвестна величина, която може да се окаже ключова за нас.
За Босуърт им бях казал по пътя към Портланд и „Мечката“. Стори ми се, че те са чували за него, дори знаят и някои неща, които пък на мен са неизвестни. В крайна сметка той бе търсил нещо в тяхна църква. Но те не знаеха къде се намира той в момента. Реших да не им казвам, че е в Ню Йорк.
— И последно, г-н Паркър — каза Рийд. — Настоявам да бъдете извънредно внимателен. В цялата тази схема определено има контролиращ фактор с висока интелигентност и това не е Брайтуел.
Сега потупа с пръст по снимката на картината и закова връхчето му точно върху главата на водача на конниците с бронята и бялата резка в окото.
— Някъде в цялата игра е налице някой си, който си вярва, че е прероденият Предводител. Това според мен е най-голямата, ключовата илюзия в общото уравнение. Защото за себе си е той е Асмодей, ръководен и движен от неконтролируемата мания или фантазия, ако искате, да търси брат си. В настоящия момент Брайтуел се интересува живо от вас и иска да провери съмненията си, но главният му приоритет е статуята. Веднъж намерят ли я, цялото им внимание ще се съсредоточи върху вас. И честно казано, не вярвам да последва положително развитие на нещата.
Рийд се наведе над масата и ме хвана за рамото с лявата ръка. С дясната бръкна в разкопчаната яка на ризата си около шията, измъкна през глава красиво кръстче в черно и сребристо.
— Помнете едно, моля ви: без значение какво става, отговорът на всички неща е тук.
И с тези думи ми го подаде. След кратко колебание го приех. Сетне говорихме за още множество неща от миналото и убийците, с които се бях сблъсквал, но сега за това няма да разказвам.
У дома се върнах сам. Рийд и Бартек предложиха да ме изпратят, дори да останат с мен, но аз най-учтиво отказах. Може би беше погрешно разбрана гордост, обаче не се чувствах комфортно с мисълта, че имам нужда двама монаси да ми пазят гърба. В главата ми се въртяха и други изперкани подобни сравнения. От рода например, че следващата стъпка по наклонената плоскост (както поучително обичаше да казва баща ми) ще бъде калугерки да ме водят за ръчичка в гимнастическия салон или свещеникът от местната църква „Св. Максимилиан“ да ми точи водата за къпане във ваната. Абе, глупости, разбира се. Нали си бях инат.
В алеята пред дома заварих чужда кола, не ми беше позната, а предната врата беше отворена. На изтривалката до нея щастливо се търкаляше песът Уолтър и гризеше истински кокал. В същия миг на прага застана Ейнджъл, усмихнат. Уолтър му метна приятелско око, помаха с опашка, сетне се върна към вечерята си.
— Не си спомням да съм оставял вратата отключена — рекох заядливо.
— Ние обичаме да мислим, че твоята врата е за нас постоянно отворена, а пък ако не е, какво толкова? Ще си я отключим с подходящ инструмент, нали? Плюс това нали ти знаем кодовете на алармата? А по мобилния ти изпратихме и съобщение.
Извадих телефона, погледнах. Звън не бях чувал, но наистина имаше съобщение, дори две.
— Значи съм се разсеял — рекох.
— С кого и къде? — веднага попита той.
— О, дълга история — отвърнах без желание да разправям.
Тръгнах към кухнята, а по пътя изслушах гласовата поща. Първата беше от Ейнджъл. Втората — от Елис Палмър, човека, дето му бях отказал, когато молеше да помогна на сина му. Бях го отпратил да търси помощ другаде. Говореше какво се е случило с момчето, по едно време не издържа и се разплака. Сред риданията му не разбрах добре какво точно иска да ми каже, но онова, което чух, ми бе достатъчно.
Намерили трупа на сина му Нийл в канавка извън Олат, Канзас. Мъжете, на които дължал пари, накрая изгубили търпение.
Глава осемнайсета
Днес малцина помнят името Сам Лихтман, пък и откъде да го знаят? Този човек е нюйоркски таксиметров шофьор. През Втората световна война съвсем случайно прегазва фатално пешеходец на оживено кръстовище на 7 авеню недалеч от „Таймс Скуеър“. Случката става на 18 март 1941 г., Лихтман кара жълтото си такси по авенюто, а жертвата неочаквано слиза от тротоара и тръгва по пътното платно. Водачът няма време да реагира и за беля връхлита върху него — тъкмо е подавал газ, за да хване зелената светлина. Събира се голяма тълпа зяпачи, пристига полиция, оказва се, че по паспорт името на покойника е сеньор дон Хулио Лопес Лидо, испански гражданин. В бъркотията никой не е забелязал, че дон Хулио е говорил с друг мъж на тротоара при пресечката точно преди да направи фаталния си опит за пресичане, а същият този човек се навежда, използвайки навалицата, вдига падналото недалеч от трупа кафяво кожено куфарче и изчезва в неизвестна посока.