Ченгетата бързо разкриват, че дон Хулио е отседнал в манхатънски хотел. Пристигналите в стаята му детективи намират карти, бележки и значително количество свързани с американската военна авиация материали. Предават случая с мистериозния испанец на ФБР, а техните разследвания вадят на бял свят доста интересни факти. Първо дон Хулио не е испанец, а германец на име Улрих фон дер Остен, капитан от Абвера, нацисткото военно разузнаване. При това той е мозъкът зад операциите на ръководена от Берлин германска шпионска мрежа на територията на САЩ. Не след дълго научават кой е и човекът, изчезнал с куфарчето на Фон дер Остен. Това е Курт Фредерик Лудвиг, помощник на Остен.
Двамата заедно са успели да вербуват осем души и да организират агентура, която систематично събира и предава информация и подробности за бойната мощ на флота, неговия състав, движението на единиците му, респективно разписанията и назначенията, както и строителството на нови бойни кораби. Особен интерес за нацистите представлявали разписанията на пристигащите и напускащите нюйоркското пристанище кораби, като и броят на изпращаните в Англия американски летящи крепости. Агентурните доклади, написани със симпатично мастило, били изпращани на несъществуващи получатели на измислени чуждестранни адреси. Абверът имал хитроумна система за засичането и препращането им по предназначение. Така например предназначените лично за Хайнрих Химлер доклади били на името на някой си Мануел Алонсо. Лудвиг бил задържан заедно с агентите му, след това съден пред федерален съд в Манхатън, присъдите били от порядъка на двайсетина години строг тъмничен затвор.
Така само с едно случайно натискане на педала за газта Сам Лихтман успял, макар и непряко, да разбие цялата нацистка шпионска мрежа в САЩ.
Тази история съм я слушал от баща ми като дете и никога не съм я забравял. Мисля, че Лихтман е еврейско име и винаги ми се е струвало, че в този случай особена роля е изиграло Провидението. Защото не мога да си представя по-точно възмездие или съдбовна справедливост от това един евреин да прегази, макар и неволно, толкова важен за системата си нацист в Ню Йорк през 1941 г., когато в същото време цели тълпи негови сънародници са товарени на влакове като добичета и откарвани на изток — към концентрационните лагери. Възмездие в името на загиналите, въздадено макар и случайно от човек, чието име сетне потъва в забвение.
Луис не бе чувал историята на Сам Лихтман, при това съвсем и не се впечатли от нея, след като му я разказах. Слушаше какво му говорех, без да коментира, докато му разказвах и случилото се през последните два дни с кулминацията в срещата на пътя с Брайтуел и посещението на двамата монаси. Когато обяснявах интерпретацията на Рийд относно казаното ми от Брайтуел пред къщата, нещо рязко се промени в поведението на Луис. Той сякаш се стресна и стъписа пред мен, още повече се затвори в себе си и след това избягваше да ме гледа в очите.
— Значи смяташ, че може да е същият онзи, дето ни е наблюдавал, докато се оправяхме с Джи Мак, а? — попита Ейнджъл.
Наблюдателното му око не бе изпуснало промяната в Луис и последвалото напрежение, но ми даде знак с леко поклащане на главата в посока на приятеля си, че по въпроса ще говорим насаме двамата по-късно.
— Усещанията, които събуди в мен, бяха абсолютно същите — така отговорих на въпроса му. — По друг начин просто не мога да ви го обясня.
— Като съпоставям някои факти и онова, което научихме за гибелта на Серета, май че този същият тип е бил единият от екзекуторите, а? — продължи да коментира Ейнджъл. — Октавио не знаеше името, но описанието му беше доста точно, а в САЩ едва ли има много подобни мъже.
В съзнанието ми изплава картината от ателието на Клодия Стърн, снимките и картичките, които Рийд и Бартек ми бяха показали в „Мечката“. Опитах се да подредя съответните образи хронологично във времето, започвайки от създадения с бои, сетне тези от кафявите и черно-белите снимки, особено онази със седналия встрани от групата на Щюклер мъж. Накрая поставих най-ясния от всички образи — този от сблъсъка с Брайтуел на живо на алеята пред дома ми. Този път споменът се върна по-ясно — той ме хваща почти без да се движи, ноктите му ми правят рани, без ръцете му да са ме докосвали. Какво, по дяволите, беше това? И всеки път е малко по-стар, плътта му малко по-увехнала и провиснала, ужасните, болезнени буци по врата му може би мъничко по-големи или просто по-набиващи се на очи. Не, наистина не може да има много подобни хора на този свят. И сто на сто не е имало.