— Сега какво ще правим? — запита Ейнджъл. — Сикюла е изчезнал някъде, вероятно нарочно, а той беше най-добрата ни следа.
Същата седмица Луис и Ейнджъл направили посещение в офисите му, освен тях пребарали и апартамента му. В служебните помещения не намерили нищо съществено освен маловажни документи, свързани със собственост в зоната Тристейт, корпоративни дела, но и папка с надпис „Амбасейд Риълти“. В нея имало едно-единствено писмо с дата отпреди две години, удостоверяващо, че от въпросната дата насам „Амбасейд“ отговаря за под дръжката и евентуалното даване под наем на три складови сгради, включително и тази в Уилямсбърг. В апартамента над офисите също нямало нещо кой знае колко интересно. Предимно дрехи, тоалетни принадлежности, козметика — мъжки и женски, — което говореше, че най-вероятно Сикюла и секретарката му с невероятното име Надежда живеят заедно. Намерили и достатъчно количество незначителни, случайно подбрани книги и списания, това пък подсказваше, че и двамата сигурно си купуват четивата по летищата. В кухнята имало много малко продукти — от онези, които са постоянно в рекламите за здравословно хранене, а в хладилника изобщо нямало нищо за ядене с изключение на мляко с продължителна годност за консумация. Според Ейнджъл изглеждало сякаш някой нарочно е премахнал всички възможни характерологични следи относно битието на двойката, за да създаде впечатлението, че там живеят евентуално най-скучните индивиди без особени навици или хобита.
Луис отишъл там отново на следващия ден — в работно време — и се поразприказвал със секретарката с птичия глас, значи същата, с която и аз бях разговарял по телефона. Луис бил достатъчно абстрактен и в представянето, и във въпросите си и ако отговаряйки на тях, тя е останала с впечатлението, че въпросният господин е ченге, то това ще да е било единствено нейна грешка. Обяснила, че временно замества титулярката, наета била от специализирана агенция за услуги и единствената й задача е да отговаря на телефоните. Иначе си четяла книжки и си оправяла ноктите. Не била виждала Сикюла и секретарката му от деня, в който поела работата, а връзката с тях била само посредством телефонен секретар. Единствено показателна, и то само донякъде, бе информацията, че при нея идвали и други полицаи, а това, доколкото успях да засека датите, било непосредствено след разкритията в мазето на складовата сграда в Уилямсбърг. И на тях не могла да каже нещо съществено или повече от това, което съобщила на Луис.
Сетне се оплакала на Луис, че, изглежда, някой е влизал в офисите след работно време, защото по бюрото си и съседните лавици заварила размествани предмети. Заявила също, че този е последният й работен ден при Сикюла — работодателите й съобщили, че я местят на друга задача, като й наредили да включи телефонните секретари на служебните телефони.
— Остават ни Босуърт и Щюклер-Стъклър — казах му аз. — И още има — тази седмица предстои търгът и ако Рийд и Недо са прави, че последният липсващ фрагмент се появи, то нашите хора вероятно ще излязат от скривалищата и ще си покажат муцуните, няма как иначе.
Луис се изправи рязко и излезе от кухнята. Отправих очи към Ейнджъл за обяснение.
— Много неща му се случиха накуп — рече той. — Не е спал, почти не е и ял. Вчера полицията предостави на близките останките на Алис за погребение и Марта ги отнесе у дома. Луис й каза, че продължава да търси отговорните хора, а тя му рече, че било прекалено късно. И още му изтърси в лицето: че ако смятал да прави всичко това заради Алис, значи сам себе си лъже и заблуждава. И тя нямало да му разреши, нито щяла да го поощрява да преследва разни хора, за да може самият той да се чувства по-добре. И ето го, сега вини сам себе си за всичко.
— Но вини и мен също, нали?
Ейнджъл сви рамене.
— Виж, излиза, че този човек Брайтуел знае нещо за теб. Ти самият си замесен в цялата тази афера по някакъв си начин, а Луис не желае да се занимава точно сега и с това. Има нужда да преосмисли нещата по своя си, собствен начин. Нали го знаеш? Това е всичко.