Ейнджъл си взе бира от хладилника. Предложи и на мен, отказах му.
— Тук е доста тихо… — рече той. — Ти говори ли с нея?
— Само няколко думи.
— Е, и? Как са те сега?
— Добре са.
— Кога ще се върнат?
— След като свърши цялата тази работа. Може би.
— Може би казваш, а?
— Нали ме чу.
Ейнджъл махна с бутилката, пристъпи до мивката и изля бирата си в нея.
— Да — рече тихо. — Чух те.
Сетне и той излезе и ме остави сам в кухнята.
Джоаким Стъклър живееше в бяла двуетажна къща на крайбрежен имот току край Нейънт в окръга Есекс. Парцелът бе ограден с много висока ограда, портата бе механизирана и се управляваше електронно. Личеше си, че теренът, моравите и градините се поддържат идеално, от вътрешната страна стените бяха практически маскирани от високи храсти и жив плет.
Отпред къщата изглеждаше доволно скъпа, дом далеч над средното ниво, само че като че строен от пийнали, сантиментални и здравата страдащи от носталгия по родината гърци — защото фасадата имаше повече колони дори и от Акропола, пък и други архитектурни недомислици. Вратата се отвори с жужене, потеглих по страничната алея към самата сграда. Сега вече забелязах, че в дълбочина тя е доста масивна. Огромни прозорци с рисувани стъкла матово блестяха под слънчевите лъчи, а край дървения пристан отзад бе пуснала котва голяма бяла яхта. Като оставим настрана липсата на вкус, Стъклър очевидно се валяше в пари.
Когато спирах пред главната врата на дома, там вече ме чакаше Мърнос. По изражението на лицето му прочетох само едно: съвсем не беше на мнението на шефа си, че е трябвало да ме кани на разговор. Това отношение обаче отдавна не ме засягаше, в моята работа то е кажи-речи ежедневие, така че не го приемах персонално.
— Въоръжен ли сте, г-н Паркър? — попита ме Мърнос.
Опитах се да изглеждам наивен.
— Само малко.
— Добре, добре. Ние ще ви пазим оръжието.
Подадох му десетката смит. Мърнос обаче извади, съответното устройство от чекмедже в антрето и грижливо го прокара по мен, а то избипка и на часовника, и на токата на колана. Мърнос си направи труда лично да провери там да не е скрито нещо потенциално смъртоносно, сетне ме отведе в приемната, където ме очакваше нисък, набит човек в тъмносин костюм на райета с убийствено яркочервена вратовръзка. Седеше във видимо заучена поза на антична табуретка, отпиваше чай от фина чаша край изящно украсен шкаф като на черно-бяла снимка в някогашните рубрики на „Лайф“ за светски знаменитости. Само дето бе закъснял за подобно увековечаване поне с няколко десетилетия. Интересен човек — тъмносива коса, сресана назад, челото открито, кожата му загоряла от слънцето, зъбите — удивително бели. Само часовникът на ръката му бе по-скъп от ипотеката ми за цяла година. Мебелите в помещението плюс висящото по стените изкуство под различни форми вероятно струваха повече от едногодишните ипотеки на цялото скарбърско гражданство заедно. Е, може би без тези на Праутс Нек, дето живеят баровците, ама пък те самите едва ли имат нужда от помощ във връзка с плащане на сметки.
Изправи се, подаде ми ръка. Беше извънредно чиста, добре поддържана, просто светеше. Почувствах се неудобно, току-виж съм я измърсил с моите ръчища. Особено в случай, че просто се прави на възпитан и учтив, очаквайки, че аз пък ще се досетя и няма да го цапам с какъвто и да е контакт.
— Джоаким Стъклър — представи се той. — Радвам се да се запознаем. Алексис ми разправи за вас. Доста скъпо ми излезе неговото пътуване до Мейн. Ще се наложи да компенсирам пострадалите хора.
— Вместо това можехте просто да ми се обадите.
— Трябваше да бъда…
Тук Стъклър направи пауза, загледан в тавана, като човек в овощна градина пред любимото си ябълково дърво, където търси най-зрелия плод. Сетне по същия начин сякаш „откъсна“ думата от празното пространство, за да я намести в изречението си.
— … по-внимателен. Да, внимателен — завърши той. — Убеден съм, че знаете как стоят нещата. Прекалено много опасни хора се навъртат из нашия свят.
Гледах го, опитвах се да преценя самият той от тях ли е или не. Може би беше именно такъв, въпреки цялата му помпозност, позьорство и женствеността в един или друг жест. Покани ме да седна, предложи ми чай.
— А може би желаете кафе? Него ли предпочитате. Аз пък имам навика преди обед да пийна чашчица чай.