— Не — възрази Стъклър с категоричен тон. — Не! Би могъл да го създаде само автор, който е виждал оригинала. Детайлите са съвършени, сам виждате!
— Откъде знаете и по какво съдите, след като не сте го виждали и вие?
Стъклър закрачи към една от нишите и внимателно повдигна стъклената плоскост отпред. Последвах го, застанах на стъпка зад него. Включи светлини, видях, че вътре има две малки сребърни кутии с гравирани върху капаците кръстове. И двете бяха отворени, а до тях — между фини стъклени плочки бяха поставени парчета пергамент с квадратна форма и страна може би трийсетина сантиметра. На тях забелязах части от чертеж, рисунки на стена и прозорец, поредица символи на ръба на парчето: кървящото Христово сърце сред тръни, пчелен кошер, пеликан. Почти веднага след това видях комбинираните с римски цифри букви — точно както ги бе описал Рийд.
На пергамента изпъкваше голям крак, леко прегънат назад, виждаха се отлично закривените нокти на краката му. Почти същите както на голямата статуя зад нас. Сега забелязах и избледнял надпис на крака, но нямаше начин да разчета буквите. На втория манускрипт бе изобразен череп, но само наполовина. И отново бе просто идентичен с този на Стъклъровата костна статуя.
— Сам виждате, нали? — запита Стъклър. — Тези фрагменти са били пазени разделено векове наред, още от създаването на картата. Да пресъздаде образа на Черния ангел би могъл и творец, който е виждал рисунъка, но във всичките истински подробности би успял само този, който е гледал оригинала. Рисунката е сравнително груба, действителната статуя — точно обратното. Питахте ме защо вярвам, че съществува, нали? Е, показах ви.
За миг обърнах гръб на Стъклър и статуята, погледнах към Мърнос. Стоеше неподвижно и ме гледаше безизразно.
— Значи имате два от фрагментите — извърнах се отново към домакина. — И на търга ще се опитате да купите трети, нали?
— Да, ще наддавам, както казвате, с надежда да го купя. След края на търга ще се срещна с всички останали участници, за да проверя кой от тях също притежава един или повече фрагменти. Аз съм много богат човек, г-н Паркър. Ще направя нужните сделки и споразумения, изобщо всичко възможно, но ще набера достатъчно информация, за да определя с точност къде е скривалището на Черния ангел.
— Ами Вярващите? Смятате, че можете да ги отстраните с пари ли?
— Не се заблуждавайте, че сте всезнаещ и всесилен, г-н Паркър. Онази лекота, с която в Мейн се справихте с наетите от нас служители, може би ви подвежда, но тя е нещо измамно. Вас нито за миг не съм ви смятал за реално опасен. И с тях можем да се справим, ако се наложи, но аз винаги предпочитам да работя на принципа на изгодно и за двете страни споразумение.
Рекох си, че едва ли ще стане точно така. От наученото досега наистина излизаше, че Стъклъровите причини за търсене на статуята са доста по-различни от тези на Брайтуел и подобните на него. За Стъклър това бе въпрос на горда нова придобивка — добавка към скритата в тъмни мазета колекция, макар и донякъде свързана със сантиментален спомен за покойния баща. Ще постави Черния ангел до костния му брат, едното ще отразява злото в другото и обратно, а той ще стои пред тях и ще им се възхищава по своя си нередовен, маниакален начин. Докато Брайтуел и евентуално неговият повелител или Предводител вярват, че под среброто се крие нещо много повече — живо същество. Стъклър би запазил статуята цяла и непипната, Брайтуел ще търси демона в нея.
— Време е да си тръгвам — рекох аз, но Стъклър дори и не ме чу.
Изведе ме Мърнос, а шефът му остана в захласнато съзерцание на тленните останки на някога живи хора, събрани тук в мрачно преклонение пред старото скверно, безсмъртно Зло.
Глава деветнайсета
Скоро след срещата със Стъклър вечеряхме с Фил Айзъксън в едно заведение край старото пристанище. Ставаше все по-ясно, че утрешният търг ще се окаже повратна точка в нашата драма: той безсъмнено щеше да привлече всички, които искаха да се сдобият със Седлицката сребърна кутия, включително и Вярващите. А успееше ли да я спечели Стъклър, то това непременно щеше да го противопостави на тях. Исках да присъствам на търга, но когато се обадих да потърся по телефона Клодия Стърн, оказа се, че я няма или просто я криеха. В същото време обаче ме уведомиха, че на продажбата се влизало само с покани и вече било прекалено късно да ме добавят към списъка на поканените. Оставих съобщение за Клодия с молба да ми се обади, но, честно казано, изобщо не разчитах, че ще го направи. Не бе далече от ума, че на клиентите й хич няма да им се хареса, ако тя разреши на едно частно ченге да си вре носа в техните работи. Още повече, че това ченге се интересува от бъдещия собственик и местонахождение на един от най-необичайните предмети на пазара през последните години. В същото време, ако имаше човек, който можеше да ми свърши работа, това бе именно Айзъксън. Той бе напълно способен да си осигури достъп до търга на Стърн, при това със сигурност знаеше достатъчно за евентуалните клиенти, за да ми бъде от помощ.