— Тя наистина ми спомена човешки останки, след като я посетих, но не стигна до нещо по-конкретно.
— Е, ясно, това не е тема, която човек обичайно обсъжда с непознати — рече Фил. — До преди може би десетина години Стърн въртеше неголяма, но пък оживена търговия с т. нар. аборигенски предмети. Това са, да речем, донесени от Африка черепи най-вече, но и други… обичайно наречени украшения. Сега, както ти е известно, появят ли се на търгове, обществеността се мръщи на такива неща. Държавни и други организации и институции също задават въпроси, местните източници, откъдето идват предметите — племената например, — често създават проблеми, искат си ги обратно. По-лека и с по-малко трудности е търговията с европейски костни скулптури, особено когато имат сертификати, че са порядъчно стари, както се досещаш. Та около нейната фирма се вдигна шум в централната преса, когато преди години изнесе на търгове скелетни фигури от полски и унгарски костници. Под фигура тук разбирам например полилей или комплект от полилей със свещници — всичко направено от кости.
— Да помниш кой ги купи тогава?
Фил поклати глава в отрицание.
— Стърн винаги си е била дискретна, че и направо потайна. Фирмата й обслужва тясно специализирана клиентела, която плаща извънредно добре. Освен това не помня досега някой от клиентите й да се е оплаквал от начина, по който Стърн си движи бизнеса. Всичко, което продава, е надлежно и строго проверявано за автентичност.
— Значи досега не е продала нито една метла, дето да не лети — опитах се да се пошегувам.
Фил не го прие като майтап.
— Очевидно не, доколкото си спомням.
Келнерката се появи, събра и отнесе блюдата с мезетата. Няколко минути по-късно се появи основната поръчка — лангуста за Фил, котлет за мен.
— Виждам, че все така не обичаш морските деликатеси — отбеляза той.
— Викам си, че някои живи същества са нарочно създадени грозни, че да отблъскват в човека желанието да ги яде.
— Или да излиза на срещи с тях — усмихна се Фил.
— Е, да, има и този момент — засмях се на намека.
Той се захвана да разчупва черупката на рака, а аз се опитвах да не гледам.
— Е, ще се решиш ли да ми кажеш защо именно Клодия Стърн ти е кацнала на мушката? — попита неочаквано той. — Разбира се, това ще си остане между нас двамата. Давам ти дума.
— Утре там има търг.
— Намерените в Седлиц неща — веднага закова Фил. — Чуват се разни слухове.
— Нещо по-точно знаеш ли?
— Зная, че център на разпродажбата е парче пергамент, което носи рисунки, само по себе си не е ценно, като изключим, разбира се, стойността му като уникат, рядкост някаква. Зная още, че Клодия Стърн е дала микроскопична частичка от пергамента за изследване с цел проверка на възрастта, респективно автентичност, а самият предмет е под ключ, докато му се намери купувач. Освен това чух, че се пази строга тайна и прекалено много мерки са взети за такава дребна вещ.
— Мога да поразширя информацията ти — обадих се аз.
И започнах да му разказвам. Когато свърших, ракът му си стоеше полуначенат на чинията, моят котлет пък не беше пипан. По едно време келнерката пристигна да ни понагледа и видимо остана разочарована, може би и разтревожена.
— Ама не е ли наред всичко? — запита тя с болка в гласа.
Лицето на Фил се озари в сияйна усмивка, толкова истинска, че само голям експерт би разпознал фалша в нея.
— Напротив, всичко е направо божествено, милинка, само дето вече го нямам онзи апетит, някогашния — издекламира той с апломб.
Тя не му повярва много, но събра чиниите, а щом се отдалечи, усмивката на Фил угасна.
— Смяташ ли, че статуята е истинска? — запита ме той.
— Наистина вярвам, че нещо си е било скрито преди векове — отвърнах. — Прекалено много хора се ровят в миналото, търсят го, и то най-стръвно, за да се окаже обикновен мит в края на краищата. Що се касае до истинската му същност, аз лично не мога да се произнеса. Обаче е напълно логично да приемем като достоверно, че то е достатъчно ценно. Толкова, че заради него да се извършват куп убийства. Какво би могъл да ми кажеш относно този тип колекционери?