И докато кариерата на Бартек звучеше сравнително убедително, то Рийд определено не ми приличаше на човек, който ще седне да развежда някого с автобус и микрофон в ръка, че и да поучава млади свещеници за нечие битие, било то и на светия. Интересни неща обаче бях научил за двамата от монаха в „Сейнт Джоузеф“, който преди това бе искал разрешение от главата на ордена в САЩ, а вероятно и от самите Рийд и Бартек. Бартек бил трапист, член на група, която води името си от абатство на име „Света Богородица“ в Ла Трап във Франция след известно разцепление в ордена. Трапистите стриктно държали на въздържанието и някои ограничения: мълчание, строго поведение и прости одежди, докато подобните на Рийд предпочитали по-голяма свобода в задълженията и начина си на живот. Втората група била известна като Свещения орден от Сито, още наричани Цистерианци на общите обичаи. И в същото време нямаше как да не усетя голямото уважение, граничещо почти с благоговение, спрямо Бартек и Рийд в гласа на монаха, когато ми предаваше тези подробности.
— Любопитен бях — рекох в отговор на подмятането на Рийд. — А пък бяхме и само на едната честна дума, че сте монаси.
— Е, и какво научихте? — попита ме той весело.
— Нищо, за което да не сте му дали разрешение да ми каже — отвърнах му аз. — А, вярно — разбрах още, че развеждате гости и туристи.
— Това ли ви казаха? — възкликна Рийд. — Е, добре, добре. И гидовете служат, нали? Божи служители са и тези, които стоят край вратата на автобуса и изчакват да дойдат и закъснелите братя во Христе. Защото много е важно църковната история да не бъде забравяна. Именно затова ви дадох и кръста. Надявам се, че го носите. Много е стар.
Аз обаче бях закачил кръстчето към ключодържателя си. Защото вече си имах кръст, носех го на врата: обикновен византийски, дето ги имат ходилите на Божи гроб, но на възраст поне едно хилядолетие. Подарък ми беше от дядо, когато завърших гимназията. Сметнах, че не ми е нужен още един.
— Държа го близо до себе си — уверих го аз.
— Добре правите. Случи ли ми се нещо, само го потривате в себе си и аз ще ви навестя от онзи свят.
— Не съм убеден, че това ми звучи успокоително — отвърнах. — Както и множество други неща относно вас.
— Например?
Помислих внимателно какво точно да му кажа.
— В действителност вие предпочитате търгът да се състои. Не мисля, че лично вие или вашият орден направихте нещо по-сериозно от просто козметичен опит да го спрете. Вероятно по някаква си причина сте заинтересовани в разгласяването на съдържанието на онзи последен фрагмент, каквото и да е то.
Отсреща настъпи мълчание. Може би Рийд ми бе затворил, само че наострих уши и чух мекия звук на дишането му.
— И каква би могла да бъде тази причина? — попита той и тонът му вече далеч не бе весел.
Напротив, звучеше ми загрижено. Не зная как да го обясня, може би загрижено не бе точна дума. Струваше ми се, че му се иска сам да отговоря на въпроса, той предпочиташе да не го прави. Въпреки вчерашните ми закани с гнева на Луис и бизонската мощ на братя Фулси Рийд играеше играта по негов си начин, така сигурно щеше да прави и до края.
— Може би и вие искате да зърнете Черния ангел — подхвърлих аз. — Орденът ви го е загубил, сега си го иска обратно.
Рийд прочисти гърло, изпуфка доволно и сега веселият тон бе отново на линия.
— Топло, г-н Паркър, но не и горещо. Близо сте, така да се каже, но голямата награда не печелите. Пазете кръста, който ви дадох, и предайте поздравите ми на Клодия Стърн.
Сетне затвори и повече с него нито се видяхме, нито се чухме.
С Фил Айзъксън се срещнахме пред сградата на „Фанюъл Хол“, оттам тръгнахме пеша за компанията на Клодия Стърн. Ясно бе, че тя е взела някои предпазни мерки във връзка с продажбата на пергамента. На вратата висеше надпис, текстът уведомяваше, че фирмата е затворена поради частна разпродажба, всички запитвания и справки да се правят по телефона. Натиснах звънеца, вратата отвори едър, дебеловрат мъж в черен костюм. Изглеждаше нафукан, гледаше страшно — човек, който не би се поколебал да нанесе първия удар, че и някой и друг още.