В това отношение нямах никакво намерение да се съмнявам в думите й. От каквато и страна да я погледне човек, фирмата й ме смущаваше. Прекалено много приличаше на търговски възел, и то точно на границата на два свята.
— Вие от Вярващите ли сте, г-це Стърн?
Сега рязко остави чашата на масичката, бавно нави ръкавите на блузата си достатъчно високо. По ръцете й нямаше белези, символи, нищо подобно.
— В доста неща вярвам, г-н Паркър, в някои от тях с отлична причина. Едно такова нещо е доброто възпитание, каквото на вас ви липсва. В бъдеще, Филип, ще бъда извънредно благодарна предварително да ме уведомяваш, когато на търговете ми водиш гости. Мога само да се надявам, че вкусът ти относно техния избор е единственото качество, което си загубил поне от времето на последната ни среща насам. Иначе твоят вестник ще трябва да си търси друг художествен критик.
Тогава се изправи и закрачи към вратата. Отвори я широко, застана встрани, изчаквайки да излезем. Фил изглеждаше разстроен и засрамен. На прага й каза довиждане, но тя не му обърна внимание. За сметка на това отново се хвана с мен.
— Трябвало е да си останете в Мейн, г-н Паркър — издума тя тихо. — Да си живеете там кротичко, да си налягате парцалките, да не вирите главица. Така сте щели да си останете незабелязан.
— Така ли? Прощавайте, че още не са ми се разтреперили гащите — рекох в същия тон. — Жалко, че и преди съм се препъвал в боклуци като Вярващите.
— Не, г-н Паркър — рече тя по-високо, наблягайки на името ми. — Не сте.
И затръшна вратата в лицето ми.
Изпратих Фил до колата му.
— Извинявай, че те поставих в неудобно положение — рекох, докато той затваряше вратата и пускаше прозореца.
— Аз нея така и никога не съм я харесвал — отвърна Фил. — А пък и виното й беше пълно с парченца от корковата тапа. Обаче кажи ми нещо: на теб винаги така ли гадно ти реагират — както сега тя?
На този въпрос наистина се позамислих.
— Всъщност — отвърнах — това нищо не беше. Тук с мен направо мило се отнесоха.
Недалеч от мястото, където се разделихме, ме чакаха Ейнджъл и Луис. Бяха седнали в лексъса на Луис, апетитно хрускаха огромни сандвичи от онези, дето ги наричат джоб, отпиваха ледена минерална вода от пластмасови бутилчици. Ейнджъл бе целият покрит със салфетки — по гърдите, корема и краката, върху седалката встрани, чак и на пода. Малко се беше престарал, но имаше и защо — хранеше се като дете — невнимателно, мърляво, тук-таме вече имаше пръски от кетчуп и майонеза, изпаднали грахчета, бобени зрънца. А Луис бе чистник и половина, вманиачен на темата, ужасно държеше автомобилът му винаги да свети.
Влязох да седна на задната седалка и не се стърпях.
— Трябва много да те обича, щом те пуска да ядеш тук — рекох на Ейнджъл, докато се намествах.
Луис кимна, но недоизказаното между нас двамата видимо си оставаше. Аз обаче за нищо на света не бих подхванал темата. Не и с Луис. Знаех, че дойде ли му времето, сам ще ми каже какво го мъчи.
— Ами да, ти не знаеш ли? То така става — за цели десет години — веднага се обади Ейнджъл, винаги готов да се пошегува с партньора. — Първите пет изобщо и в колата не даваше да влизам. Но ето виж, нещата се променят…
Луис мълчеше, грижливо почистваше пръстите и лицето си.
— Имаш майонеза на вратовръзката — подхвърлих му с усмивка.
Той едва не подскочи, грижливо опипа скъпата копринена връзка и очите му пламнаха.
— Значи да му… — започна той, сетне се овладя. — Ти си виновен! Вечно си гладен, че и мен ме извози да ядем тук. Мамка му!
— Ако питаш мен, тегли му куршума — обадих се с надежда в гласа.
— Хей, имам чисти салфетки — ухили се Ейнджъл. — Дръж…
Луис гневно грабна една, пръсна вода върху нея и се захвана да работи върху петното, не спирайки да ругае.
— Значи, научат ли враговете за тази му ахилесова пета, и край с нас — долях масло в огъня аз.
— Ами да. Нямат нужда от патлаци, само соев сос, нали? А решат ли да ни затрият, направо с прясно масло на филийки ще ни замерват.
Луис продължи да сипе цветисти пожелания, поделяйки по-солените думи между нас двамата и петното. Усмихвах се вътрешно. Радвах се да видя и чуя стария Луис отново.
— Шитнаха го — минах направо на темата, щастлив, че Луис кажи-речи излиза от онова скапано състояние. — За двеста трийсет и пет хиляди долара.